Нашите предци [bg]

При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.

— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.

— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“.

— Ах, значи пак не е той!

— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупи по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.

— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?

— Трябва да ме пуснете да мина, сеньор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!

— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.

В същия миг Изоар се набучи направо на едно християнско копие, сякаш шумът на счупените очила беше за него знак, че загива.

— Сега очите ви и без очила ще гледат хуриите[158] в рая — рече очиларят и пришпори коня си.

Трупът на халифа увисна от седлото, краката му останаха оплетени в стремената; конят го повлече и го дотътри пред Рамбалдо.

Вълнението, че вижда Изоар мъртъв, противоречивите мисли, които напираха у него — от една страна, тържеството, че най-сетне е отмъстил за баща си, от друга — съмнението дали като е строшил очилата на халифа и по този начин е докарал смъртта му, отмъщението може да се сметне за изпълнено както трябва и накрая чувството за празнота, защото изведнъж се оказва лишен от целта, която го бе довела дотук — всичко това у Рамбалдо трая само за миг. После той почувства необикновено облекчение, че се отърва от тази мъчителна мисъл и че може да препуска в боя, да се оглежда свободно навсякъде, да се сражава, сякаш има крилца на краката.

Вглъбен дотогава само в мисълта да убие халифа, той не бе обърнал никакво внимание на реда на битката и дори не мислеше, че там има някакъв ред. Всичко му изглеждаше ново и непознато и като че ли едва сега го обземаше възбуда и ужас. Полето бе покрито с мъртъвци. Рухнали в доспехите си, те лежаха в безпорядък според това как се бяха струпали набедрениците, налакътниците или другите им железни предпазители и тук-там стърчаха нагоре ръце или крака. Някъде тежките брони се бяха открехнали и от тях бяха потекли вътрешности, сякаш доспехите бяха изпълнени не от цели тела, а от напъхани как да е черва, които още при първия удар преливаха навън. Тази кървава гледка развълнува силно Рамбалдо: нима можеше да забрави, че топлата човешка кръв е давала живот и сила на всички тези черупки? На всички освен на една. Или безплътната същност на рицаря в бели доспехи сега се бе разпростряла над цялото поле като самата смърт?