Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Историята на тази злочеста статия трябва или направо да се прескочи, или да се разнищи по-подробно. Тя уж се отклонява от оста на тази книга, но, кой знае защо, не е за подминаване.
През 1968-а в „Молодая гвардия“ бяха публикувани две статии от посредствения възглупав публицист Чалмаев (а вероятно зад него е стоял някой по-умен), които дадоха повод за продължителна полемика във вестниците и списанията. Изградени през куп за грош, безредно наскубани по материал (от всички лехи, до които му стигнали ръцете), полуграмотни по равнище, силно декламационни по стил, с хаотично насъбрани цитати, със смехотворни претенции да дадат „съществените контури на духовния процес“, „ориентация в световната култура“ и „цялостна перспектива на движението на художествената мисъл“, — тези статии все пак не току-тъй привлякоха към себе си много гняв, и то от различни страни: устата, заградена от догматични изкуствени челюсти, бълваше не реч, а мучене на ням, отвикнал да говори, но мучене на мъката по мъгляво спомнената национална идея. Естествено, тази идея беше казионно обърната наопаки и отвратително раздута — с прекомерни възхвали на руския характер (само в нашия характер има правдотърсачество, съвестливост и справедливост!… само ние си имаме „заветен извор“ и „светлоносен поток от идеи“), с клеветене на Запада („нищожен, задушава се от излишък на омраза“, — да де, нали ние преливаме от любов!…), с охулването му и заради „ранния му парламентаризъм“, че и Достоевски дори е набъркан (където Достоевски хулел социализма — прехвърлили тези ругатни срещу „буржоазния Запад“). То се знае, тази идея беше издокарана в компатриотичен парцалив тоалет, авторът час по час повтаряше комунистическата клетва, правеше поклони пред идеологията, представяше кървавата революция като „красиво празнично деяние“ — и по този начин влизаше в унищожаващо противоречие, защото комунистичността изтребва всяка национална идея (както това стана в нашата страна), невъзможно е да бъдеш комунист и руснак, комунист и французин — човек трябва да избира.
Но ето кое учудва: в това мучене се забелязваха възхвали към „светците и праведниците, родени от очакването за чудо, за блага доброта“, че дори някои и бяха посочени, макар и с известни грешки: Сергий Радонежки, патриарх Гермоген, Йоан Кронщадски, Серафим Саровски; споменаваше се и „Отиващата си Русия“ на Корин (разбира се, „лишена от религиозното чувство“), и „народният копнеж по нравствената сила“; и със симпатия беше цитиран Достоевски в доста божествените му пасажи — веднъж „От дълбините“ замаскирано; а веднъж и направо за Христос — че „изтръскал ризата си над поляната“; и дори се беше промъкнало (най-хубавото място!) дълбокото предупреждение — да не съгрешим, като отвърнем на насилието с насилие; и против жестокостта, и против взаимната отчужденост на сърцата — това вече хич не беше по ленински! И далеч не от ленинска позиция възразяваха на Горки (!), защитавайки духовното слово от пазарското; и дори се намекваше за мащабността на руската хилядагодишна история, в която потъват „формациите“, няколко от тях се побират (социализмът страхливо не е споменат); и се казва с половин уста дори за извършеното унищожаване на руската нация — само че, както излиза, не от ЧК и ЧОН (Части със специално предназначение, съответства на Вътрешни войски. — Бел. пр.), а от „буржоазното развитие“, — да не би от руските търговци?; и за обедняването на нашето съвременно село се посочва духовното — когато в киното се събират от околните села, както едно време се събирали за всенощно бдение; и някъде към края мимоходом се зашлевят и „алуминиевите дворци“, и Базаров… Могат да се извадят, изброят и оценят отделни мисли от тази и от съседни статии на „Молодая гвардия“, твърде неочаквани за съветския печат:
1) Нравственото превъзходство на „пустинниците“, „духовните ратоборци“ и старообрядците пред революционните демократи, както са си разигравали коня у нас от Чернишевски до Керенски. (Честно
казано — присъединявам се.)
2) Че в дискусиите на списание „Современник“ издребняваха и се покриваха с публицистична кора културните ценности от 30-те години на XIX в. (От вечното? — издребнявали са, разбира се.)
3) Че передвижниците (Школа в руската живопис, господствала през втората половина на XIX в. (Получила е наименованието си от подвижните изложби, които обикаляли големите градове на Русия.) Най-ярки нейни представители са Суриков, Репин… — Бел. пр.) не са изразявали народния копнеж по идеала за красота, а Нестеров и Врубел са го възродили. (Не може де бъде оспорено.)