Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
От плетеницата на своите чиновническо-депутатски-лауреатски десетилетия Твардовски се измъкваше по свои дълги, обиколни пътеки. И преди всичко, естествено, се напъваше да измине този път, яхнал изпитаното впрегатно кончо на своята поезия. През задушните месеци след чехословашкото потушаване той написа отначало отделни стихотворения — „На сеновала“, после те взеха да се разширяват в поема — „С правото на паметта“. Дописваше я през същите тези пролетни месеци на 1969 година, когато не можах да го повикам да прочете „Архипелага“. Клетият, наистина му се струваше, че казва важна нова дума, че разкъсва завесата на недообмисленото от всички, че носи освобождение на мисълта не само на себе си, а и на милионите жадуващи читатели (които отдавна го бяха изпреварили с километри!…). С голяма любов и надежда редактираше тази поема вече на отхвърлените от цензурата вързани страници и през лятото на 1969-а отново се канеше да я дава на някого от големците. (Съдбата на главния редактор! Нямаше право да публикува любимата си поема в своето собствено списание!! През юли ми подари вързаните страници и много ме молеше да му напиша как ми се струва. Прочетох я — и ми увиснаха ръцете, устата ми се затвори: какво да му напиша? Какво да му кажа? Ами да, отново Сталин (всичко ли се върти само около него?) и „синът не отговаря за баща си“, а после и „званието син на враг на народа“,
и чак сега, след цели 30 години! — за родния си баща и за своята синовна вярност към него — хайде! хайде! още! още!, — не, не му стигнал напорът, веднага се отметнал: че откарваният на заточение с конски вагон заедно с кулаците баща на автора
И се получила лична семейна реабилитация, а 15-те милиона в тундрата и тайгата ли да гинат? Със Сталин Твардовски вече не се примиряваше, но:
Как и с какво можех да реагирам на тази поема? За 1969 година, Александър Трифонич, е малко! слабо! плахо!
Изобщо Твардовски и оглавената от него редколегия имаха преувеличена представа за това, доколко те са пулсът на напредничавата мисъл, доколко те водят и оглавяват обществения живот дори на цялата страна. (А движенията на същински протест и борба отдавна и бурно течеха покрай тях.) В редакцията всички те взаимно така се допълваха и убеждаваха, прекарвайки по няколко души по няколко часа в една стая, че им се струваше: тъкмо те, членовете на редакционната колегия, са движещият духовен център, самообградил се в притежаването на истината, а авторите им са техни възпитаници, от авторите не можеш да получиш светлинен тласък.
През зимата на 1968-1969-а, отново в солотчинската тъмна селска къща, няколко месеца се мъчих, притеснявах се да пристъпя към „Р-17“, твърде висока ми изглеждаше летвата, а и ми беше студено, не можеш да се разхвърляш, да се разположиш, затова с часове се разхождах из гората и, крачейки, изчетох „Новый мир“, изчетох от игла до конец цяло топче, над двайсет книжки подред, пропуснати поради напрегнатата ми работа, — и си създадох цялостно впечатление за списанието. Вярно: по-приятно и по-разумно четиво в СССР нямаше. Четиво освежаващо, браунизиращо мислите. Интелектуална лека гимнастика. Винаги — благородно, честно, старателно (ако простиш, прескочиш стотиците празни и гадни страници на тъпоглавите казионно-революционни, казионно-интернационални и казионно-патриотични публицисти).
Но така е, ако го сравняваш с всичко печатно. А ако имаш до списанието нещо подбрано от самиздат — коя ръка няма да предпочете самиздатското? С развитието през 60-те години на самоволното машинописно печатане живият живот все повече отиваше натам, а редакцията на „Новый мир“ трагично не разбираше това и заместниците, събирайки се в кабинета на Твардовски, сериозно планираха стратегията на родната ни мисъл. Като че ли най-несполучливият такъв опит беше статията на Дементиев (НМ–1969, кн. 4, а излезе през юни) — отдавна вече не член на редакцията, но все още сродна идеологическа душа, все още — радетел, верен приятел.