Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
Сега единственият му шанс да се спаси, знаеше той, бе рубиненият медальон. Ако успееше да омае Сидни с магията на рубина, може би щеше да успее да я задържи, докато приятелите му се върнат при него. Той бръкна под дрехата си съвсем бавно, без и за миг да откъсва очи от магьосницата, в очакване всеки миг да бъде покосен от някой страховит лъч.
Пръчката на Сидни все така си стоеше в пояса й. Тя също бе подготвила малък номер за полуръста. Младата жена прошепна думите на едно заклинание, после протегна ръка към Риджис и като духна върху отворената си длан, запрати срещу него неясен облак от сребристи нишки.
Риджис разбра каква бе тази магия, едва когато около него затрептяха безброй паяжинни нишки — лепкави и здрави като въжета. Те полепваха по цялото му тяло и забавяха движенията му. Успя да се добере до медальона, ала паяжината вече го бе омотала напълно в лепкавата си прегръдка.
Доволна, че уменията й са все така силни, Сидни се обърна към вратата и битката, която кипеше отвън. Предпочиташе да, се осланя на собствената си вътрешна сила, ала познаваше могъществото на противниците, срещу които щеше да се изправи, и за всеки случай извади магическата си пръчка.
Бруенор довърши последния дуергар пред себе си. Беше получил не един удар, някои от тях нелеки, и голяма част от кръвта, която го покриваше, изтичаше от собствените му рани. Но яростта, която бе назрявала у него почти два века, бе обхванала цялото му същество и притъпяваше всичко друго — болка, умора, страх. Жаждата му за кръв бе утолена… или поне той си мислеше така. Ала тогава се върна в преддверието и видя Уолфгар, стиснат здраво в огромните ръце на чудовището, което бавно изцеждаше живота от тялото на младежа.
Кати-Бри също го видя. Обзета от ужас, тя вдигна Таулмарил, ала отчаяните опити на Уолфгар да се измъкне от желязната хватка на голема й пречеха да се прицели и тя не посмя да рискува — и най-малката грешка щеше да бъде фатална.
— Помогни му! — мълвеше тя в отчаяна молба към Бруенор — това бе единственото, което можеше да прави, докато стоеше и гледаше безпомощно.
Едната половина от тялото на Уолфгар се бе вцепенила в нечовешката прегръдка на чудовището, надарено с магическа сила. Въпреки това, той успя да се извърти така, че да се озове лице в лице с голема и с всички сили бръкна в окото му, мъчейки се да отслаби страховитата хватка поне малко.
Бок сякаш не забеляза нищо.
Варваринът стовари Щитозъб в лицето на звяра с цялата сила, на която бе способен в това положение — ударът можеше да повали и великан.
Бок отново не забеляза нищо.
Ужасяващата хватка се затягаше все повече и повече. Младежът усети как му се завива свят. Пръстите му изтръпнаха. Щитозъб тупна на земята.
Съвсем малко делеше Бруенор от приятеля му и чудовището. Митралната брадва проблясваше във въздуха, високо вдигната и готова да посече плътта на голема. В мига, в който прекрачи прага на преддверието, срещу него полетя мощен заслепяващ лъч. За щастие, магическият лъч срещна щита му и отскочи към тавана, ала силата му бе толкова голяма, че запрати джуджето на земята. Без да може да повярва на онова, което току-що му се бе случило, то разтърси глава и се опита да се изправи.
Кати-Бри видя лъча и си спомни какво се бе случило в овалната стая. Инстинктивно, без да се поколебае и за миг или да се уплаши за собствения си живот, тя се втурна към коридора, който щеше да я отведе до преддверието, тласкана от мисълта, че ако не успее да се добере до магьосницата, приятелите й бяха обречени.
Когато вторият лъч полетя към него, Бруенор вече бе готов. Той видя как Сидни насочва магическата си пръчка към него и се хвърли по корем, покривайки глава с щита си. Митралът отново издържа на удара, ала Бруенор усети как металът отслабва под страховитата мощ на лъча и разбра, че следващия път дори щитът няма да успее да го предпази.
Само несломимият инстинкт за оцеляване успя да извади съзнанието на Уолфгар от бездната на вцепенението и да го насочи към битката. Не повика магическия си чук — знаеше, че той няма да му бъде от голяма полза срещу голема, а и се съмняваше дали ще успее да го задържи с вцепенената си ръка. Събра всичката сила, която му бе останала и вкопчи яките си ръце във врата на чудовището. Железните му мускули се напрегнаха до краен предел… и отвъд него. Вече не можеше да си поеме дъх, Бруенор нямаше да успее да му се притече на помощ навреме. От устата му се откъсна гърлено ръмжене, докато се мъчеше да прогони болката, страха и слабостта, която пълзеше по тялото му.