Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— Ела де, купчина оркски тор! — провикна се той и се насочи към пропастта.
После, изоставяйки подигравателния тон, извика на Уолфгар:
— Приготви чука, момче!
Трябваше да повтори няколко пъти и когато варваринът най-сетне започна да идва на себе си, Бок вече бе притиснал джуджето до ръба на бездната.
Без да съзнава напълно какво прави, Уолфгар усети, че Щитозъб се завръща в ръката му.
Бруенор спря, здраво стъпил на каменния под, а усмивката, която плъзна по устните му, предизвикваше смъртта. Големът също спря — някак си разбираше, че джуджето вече няма накъде да бяга.
Чудовището скочи към него, но Бруенор беше по-бърз и се хвърли на земята. Щитозъб се стовари върху гърба на звяра и го запрати в пропастта. Чудовището полетя в бездната напълно безшумно и, останало без уши, дори не чу вятъра, който свистеше покрай него.
Когато Уолфгар и Бруенор се върнаха в преддверието, Кати-Бри все още стоеше неподвижно над мъртвото тяло на магьосницата. Очите и устата на Сидни бяха все така полуотворени в ням протест — безсилен опит да опровергае жестоката истинност на локвата кръв, която бавно нарастваше.
По бузите на момичето се стичаха сълзи. Беше убивала гоблини и сиви джуджета, веднъж под оръжието й бе паднал великан, друг път — снежен човек, ала никога досега не бе погубвала човешко същество. Никога досега не се бе вглеждала в очите на някой като нея, само за да види как и последната светлина ги напуска завинаги. Никога досега не й се бе налагало да се замисля за характера на жертвата си, или затова, че животът, който беше отнела, не се ограничава единствено в тясната рамка на битката.
Уолфгар се приближи до нея и силно я прегърна, изпълнен с дълбока жал. Бруенор се зае да освободи Риджис от последните паяжинни нишки.
Именно джуджето бе обучило Кати-Бри в бойните умения и пак то се бе радвало на победите й над орки и останалите долни същества, с които тя се бе била — все скверни твари, които несъмнено заслужаваха смърт. Ала винаги се бе надявал, че обичната му Кати-Бри никога няма да изживее ужаса, пред който бе изправена сега.
За пореден път Митрал Хол се бе превърнал в източник на страдания за най-скъпите му приятели.
Откъм коридорите отвъд вратата се разнесе далечен лай. Кати-Бри прибра меча в ножницата, без дори да го избърше от кръвта, и се опита да се стегне.
— Преследването още не е свършило — решително заяви тя. — Крайно време е да се махаме оттук.
И тя ги поведе навън. Ала частица от нея — рухналият пиедестал на невинността й — остана завинаги в малкото преддверие.
23
Очуканият шлем
Като протяжен тътен на далечен гръм отекна из тунелите вихърът, който свистеше покрай черните крила, когато драконът на мрака изскочи от тунела и връхлетя в Клисурата на Гарумн, използвайки същия коридор, през който Дризт и Ентрери бяха минали само няколко минути по-рано. Сега елфът и палачът, които се намираха на около два-три метра над него, стояха неподвижни без да смеят да си поемат дъх. И двамата знаеха, че мрачният владетел на Митрал Хол бе дошъл.
Черният облак, който обгръщаше Мракометния, прелетя съвсем близо до тях, ала без да усети присъствието им, драконът се понесе напред и изскочи от пропастта. Дризт се закатери по стената на бездната с трескава скорост, вкопчвайки се и в най-малките издатинки, които успяваше да намери — в отчаяния си порив да изпълзи догоре, дори не се замисляше, че те могат и да не го издържат. Още в мига, в който излезе в галерията, елфът чу шума от битката, която се водеше високо над него и разбра, че дори ако приятелите му успееха да се справят с противниците си, много скоро щеше да им се наложи да се изправят срещу враг по-могъщ от всичко, което бяха срещали през живота си.
И той бе твърдо решен да се бие рамо до рамо с тях.
Ентрери се движеше със същата бързина — не искаше да изостава от елфа, макар все още да не бе решил какво точно ще прави, когато стигнат горе.
Уолфгар и Кати-Бри вървяха напред, подкрепяйки се един друг. Риджис крачеше до Бруенор, притеснен заради раните на джуджето, макар самото то да не се тревожеше.
— Пази притесненията за собствената си кожа, Къркорещ корем! — отсичаше Бруенор, щом Риджис се опиташе да каже нещо, ала бе очевидно, че голяма част от грубоватостта на джуджето се бе изпарила и то като че ли съжаляваше за начина, по който се бе държало с полуръста по-рано през деня. — Раните ми ще заздравеят, хич и не си мисли, че толкоз лесно ще се отървеш от мен! Ще се погрижа и за тях, ама първо да оставим туй проклето място зад себе си!