Сребърни реки

Големи скални късове от отчупения ръб полетяха в опасна близост до тях и Дризт и Ентрери трябваше да се долепят плътно до стената, за да не бъдат премазани. Каменният дъжд свърши за няколко мига и Дризт отново се закатери нагоре с трескава бързина — на всяка цена трябваше да стигне при приятелите си.

Едва бе тръгнал нагоре, когато отново му се наложи да спре, макар да изгаряше от нетърпение. Огромното туловище на дракона прелетя покрай него и Дризт едва го изчака да изчезне в мрака на бездната, за да продължи стремглавия си път нагоре.

Риджис не можеше да повярва на очите си при вида на съвзелия се Бруенор:

— Но как? — ахна той изумено.

Бруенор се размърда неспокойно и с мъка се изправи на крака. Митралната ризница бе устояла на страховитата захапка на дракона, макар че тялото на джуджето бе лошо премазано, имаше огромни синини и поне няколко счупени ребра. Въпреки това, коравото джудже беше живо и готово за нова битка, ако се наложеше. Жестоката болка можеше да почака, сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно — безопасността на приятелите си.

— Къде са момчето и Кати-Бри? — трескаво попита той, а далечният вой на демоничните хрътки още повече засили отчаянието в гласа му.

— В друга стая са — отвърна Риджис и махна с ръка по посока на галерията.

— Кати! — провикна се Бруенор. — Как сте?

Малко по-късно, когато Кати-Бри най-сетне успя да се съвземе от изненадата (тя също не бе очаквала някога отново да чуе гласа на джуджето), долетя отговорът й:

— Уолфгар не може да се бие повече! Драконова магия, доколкото разбирам нещо от това! Мисля, че трябва да се махаме, кучетата ще бъдат тук съвсем скоро!

— Права си! — съгласи се Бруенор, комуто дори усилието да говори причиняваше силна болка. — А червея? Виждала ли си го?

— Не съм го виждала, нито чувала — чу той несигурния й отговор.

Бруенор се обърна към Риджис.

— Падна в клисурата и оттогава не се е показвал — отвърна полуръстът на неизречения въпрос, макар че и на него не му се вярваше, че толкова лесно могат да победят Мракометния.

— Значи не ни остава друго, освен да се опитаме да прекосим моста! — провикна се Бруенор — Можеш ли да доведеш момчето?

— Само куражът му е пострадал, нищо повече! Да тръгваме!

Бруенор потупа Риджис по рамото, мъчейки се да вдъхне кураж на приятеля си.

— Да вървим! — рече той и в гласа му прозвучаха познатите самоуверени нотки.

Това отново бе онзи Бруенор, когото Риджис познаваше, и той се усмихна, въпреки смразяващия страх, който го сковаваше. Нямаше нужда да го придумват повече и той последва приятеля си в галерията.

Не бяха направили и две крачки, когато черният облак отново се показа над ръба на бездната.

— Виждате ли го? — изпищя Кати-Бри.

Бруенор бързо се върна обратно в стаичката — виждаше го и то прекалено добре. Бяха обречени. Черно отчаяние плъзна във вените му. Не се страхуваше да умре — той просто бе следвал пътя си, единствения, който се простираше пред него, още откакто събратята му бяха избити преди почти двеста години, и този път водеше към Митрал Хол. Ала приятелите му не биваше да загинат така! Не и полуръста, който винаги досега успяваше да се измъкне и от най-опасното положение. Не и момчето — та на него му предстояха толкова много славни приключения и доблестни дела!