Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Към края на речта си посланикът бе изпаднал в дълбоко раздразнение, при това, макар да се обръщаше към „господа йокохамците“, разгневеният му поглед бе насочен не към консула, а към Ераст Петрович. Пък и Бухарцев наля масло в огъня:
— Аз нали вече ви докладвах, ваше превъзходителство — от една страна, немарливост, а от друга — безотговорен авантюризъм.
Двете страни — и немарливата (тоест Всеволод Виталиевич), и безотговорният авантюризъм (тоест Фандорин) — незабелязано се спогледаха. Нещата отиваха на зле.
Баронът свъси белезникавите си остзейски78 вежди, вдигна към тавана воднисти очи и сякаш се опита да каже нещо. Но мълния не последва, бурята се размина само с гръмотевици.
— Така, господа йокохамци. Благоволете оттук насетне да се занимавате с непосредствените си консулски задължения. Това на първо място се отнася до господин вицеконсула. Имате предостатъчно работа, Фандорин: снабдяването и ремонтът на корабите, помощ за моряците и търговците, икономически доклади. И не се пъхайте в политиката и стратегията, те не са за вашата уста лъжица. За тая цел има специалисти, военни люде.
Е, какво пък, можеше да е и по-зле.
От дипломатическия квартал с поетичното наименование Тигрова порта до гарата Шимбаши ги закара каретата на посланика — негово превъзходителство бе тактичен човек и притежаваше ценния административен талант така да насоли подчинения, че да не му нанесе лична обида. Екипажът с позлатения герб трябваше да подслади горчивия хап, който баронът поднесе на йокохамци.
Токио учудващо заприлича на Ераст Петрович на родната му Москва. Естествено, архитектурата беше съвсем различна, но редуването на съборетини и дворци, на тесни улички и незастроени площадки беше напълно московско, а модерната улица „Гиндза“ с приличните тухлени къщички приличаше като две капки вода на надутата „Тверская“, която се мъчи да се престори на „Невски проспект“.
Титулярният съветник предимно зяпаше през прозореца чудноватата смесица от японски и западни дрехи, прически, каляски. Доронин пък се бе вторачил уморено в тапицираната стена на возилото и унило нареждаше:
— Гибел за Русия са нейните управници. Как да направим така, че да управляват ония, които имат талант и призвание, а не само тия с амбициите и връзките? А другата ни беда, Фандорин, е, че майка Русия се е обърнала с лице на Запад, а към Изтока е гърбом. При това забиваме нос в задника на Запада, защото Запада изобщо не го е грижа за нас. А на Изтока подлагаме незащитения си дирник и рано или късно острите японски зъби ще ни захапят да се забият в жалката ни трътка.
— Тогава какво да правим? — попита Фандорин, който изпращаше с поглед двуетажен омнибус, теглен от четири ниски коня. — Да се обърнем от Запада към Изтока? Едва ли е възможно.
— Нашият орел затова е двуглав, за да гледа едната му глава към Запад, а другата към Изток. Трябва и столиците да са ни две. При това втората да не е в Москва, ами във Владивосток. Тогава ще видим англичаните или ние ще властваме в Тихия океан.
— Чел съм, че Владивосток е абсолютна д-дупка, обикновено село!
— И какво от това? Петербург не е бил дори село, когато Петър е посочил и е рекъл: „Реши да просечем широк прозорец към Европа Бог.“79 При това и названието на града е подходящо: Владей възток.
Разговорът пое толкова сериозна насока, че Фандорин престана да зяпа през прозореца и се обърна към консула.
— Всеволод Виталиевич, а защо трябва да завладяваш чужди земи, щом не можеш своите си да т-туриш в ред?
Доронин се усмихна:
— Прав сте, хиляди пъти сте прав. Никое завоевание няма да е достатъчно здраво, ако се клати собственият ти дом. Само че това не се отнася само до Русия. Къщурката на нейно величество кралица Виктория също е на глинени крака. Нито на нас, нито на британците ще принадлежи Земята. Защото я завладяваме неправилно, със сила. А силата, Фандорин, е най-слабият и нетраен инструмент. Победеният, разбира се, ще й се покори, но само ще дебне момента да се освободи. Всички европейски завоевания в Африка и Азия са ден до пладне. След петдесет, най-много сто години няма да има колонии. Пък и японският тигър няма да постигне нищо, не се учи от правилните учители.
— А от кого трябва да се учат?
— От китайците. Не от императрица Цъ Си, разбира се, а от китайската умереност и твърдост. Жителите на Поднебесната империя няма да се мръднат, докато не турят в ред къщата си, а това е дълго занимание, за около двеста години. Но след това, като им отеснее Китай, те ще покажат на света какво представлява истинското завоюване. Те няма да размахват оръжия и да разпращат по света експедиционни корпуси — о, не! Те ще покажат на другите страни, че да се живее по китайския начин е по-добре и по-разумно. И тогава другите народи сами ще поискат да живеят по китайски. И постепенно всички ще станат китайци, дори това да изисква няколко поколения.
78
Остзейски — общо наименование в Руската империя на немците и понемчените местни племена, обитавали териториите на днешните прибалтийски държави. — Б.пр.
79
А. С. Пушкин, „Медният конник“, превод Любен Любенов. — Б.пр.