Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Нямаш нищо, което все още да искам.
— Напротив, имам. — Тя си пое дъх. — Имам амулета. Ако дойдеш с мен в каютата ми, ще ти го дам.
Той бавно се завъртя, докато не застана с лице към нея.
— Що за глупости са това?
— „Проклятието на Анжелик“ е в каютата ми. — Немощен смях се изля през устните й. — Изглежда, действа.
Той се втурна напред и я сграбчи за лакътя.
— Покажи ми го!
Този път тя не захленчи, нито се оплака, въпреки че пръстите му се забиваха болезнено в плътта й. Пресякла границата, отвъд която нямаше сълзи, тя го поведе към каютата си. Щом влязоха вътре, Тейт отвори чекмеджето и извади амулета.
— Намерих го днес следобед, малко след като освободихме чинията с монограма. Просто си лежеше там, върху пясъка. Дори не го почистих — промърмори тя, потривайки с палец камъка по средата. — Нямаше признаци за калциране, нито напластявания. Все едно е лежал върху кадифе в някоя изложбена витрина. Странно, нали? Когато го взех, ми се стори, че усещам… е, предполагам, че в момента едва ли се интересуваш от номерата, които ни играе собственият ни мозък.
Тя вдигна глава и протегна ръце, между които се полюляваше колието.
— Онова, което искаше, е твое.
Той го взе. Проблясващо и искрящо, точно толкова зашеметяващо, колкото си бе представял. И топло, почти горещо. А може би неговите ръце бяха студени. Това, разбира се, не обясняваше внезапното присвиване в стомаха, нито странния образ на алчни пламъци, който завладя за секунда съзнанието му.
„Нерви — каза си той. — Нормално е човек да бъде нервен, когато току-що е открил съкровището на живота си.“
— Баща ми умря заради това. — Не се чу да изрича думите, дори не бе осъзнал мисълта, която ги бе родила.
— Знам. Страхувам се, че ти ще го последваш.
Той вдигна объркан глава. Беше ли казала нещо? Прозвуча повече като хленч, отколкото като думи.
— Нямаше да ми кажеш, че си го намерила.
— Да, нямаше да ти кажа. — Сега щеше да посрещне гнева му, омразата му, дори отвращението му. Но щеше да го накара да я изслуша. — Не знам какво ме накара да го скрия от теб. Нещо като че ли ме застави да го направя.
С несигурна крачка тя отиде до тоалетната масичка и надигна една бутилка с вода да разкваси горящото си гърло.
— Понечих да ти дам знак, но не го направих. Не можах. Скрих го в торбичката си и го донесох тук. Имах нужда да помисля.
— Да решиш колко би ти платил Вандайк за него?
Поредната хаплива забележка я нарани дълбоко. Тейт остави бутилката и се обърна. Очите й бяха натежали от мъка.
— Колкото и да съм те разочаровала, Матю, би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не говориш така.
— Знам само, че си амбициозна жена. А Вандайк превръща амбициите в действителност.
— Сигурна съм, че е така. И признавам, че докато седях тук сама с амулета, за няколко минути ме занимава мисълта какво бих могла да постигна, ако го притежавах. — Тя направи няколко крачки и застана пред малкия прозорец. — Трябва ли да бъда съвършена, за да съм приемлива за теб, Матю? Не ми ли е позволено да имам каквито и да било егоистични нужди?
— Със сигурност не ти е позволено да мамиш семейството и съдружниците си, по дяволите!
— Наистина трябва да си глупак, за да си помислиш, че бих могла да го направя. Но си прав за едно нещо — опитвах се да се свържа с Вандайк и да му кажа, че съм го намерила. Надявах се, че ще мога да си уредя среща с него и да му го дам.
— Спиш ли с него?
Въпросът беше толкова нелеп, толкова неочакван, че тя едва не се засмя.
— Не съм виждала Вандайк от осем години. Не съм говорила с него, камо ли да спя с него.
„Какъв е смисълът на всичко това? — чудеше се той. — Къде е логиката?“
— Но първото нещо, което си направила, след като си намерила това, е било да се свържеш с него.
— Не, първото нещо, което направих, бе да се тревожа за онова, което ти би му направил, ако амулетът попадне в ръцете ти. — Тя затвори очи и остави лекия бриз, който се провираше през прозореца, да гали лицето й. — Или по-лошо, какво той може да ти направи. И изпаднах в паника. Дори обмислях варианта да го хвърля във водата и да се преструвам, че никога не съм го намирала, но това нямаше да реши окончателно проблема. Реших, че ако го дам на Вандайк, като го помоля в замяна да ми обещае, че ще те остави на мира, това ще приключи въпроса веднъж завинаги. Не знаех, че още те обичам — каза тя, вперила неотклонно поглед в развълнуваното море. — Не го знаех, а когато го осъзнах, това май засили още повече паниката ми. Не искам да изпитвам такива чувства към теб, но знам, че никога няма да ги изпитвам към друг.