Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Благодарна, че очите й отново са сухи, тя се застави да се обърне към него.
— Май може да се каже, че съм си мислила, че ти спасявам живота, като съм направила онова, което е най-добре за теб. Звучи познато, нали? И беше точно толкова глупаво от моя страна да ти отнема правото на решение, колкото беше глупаво от твоя страна да отнемеш моето. — Тя вдигна ръце, после ги отпусна край тялото си. — Е, сега е твое, можеш да правиш всичко, което чувстваш, че трябва да се направи. Но не е необходимо аз да бъда свидетел. — Тя отвори вратата на гардеробчето и измъкна куфара си.
— Какво правиш?
— Събирам си багажа.
Той вдигна куфара и го запрати в другия край на каютата.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да ми сервираш всичко това и просто да си заминеш?
— Да, така мисля. — Колко странно бе пълното спокойствие, което я бе обзело. Сякаш си бе проправила път през бурната периферия на ураган и се бе оказала сред плътния, застинал въздух в центъра му. — Също така смятам, че и двамата се нуждаем от време, за да се измъкнем от кашата, която забъркахме. — Тя понечи да мине покрай него, за да си вземе куфара, но той застана на пътя й. — Пусни ме да мина. Повече няма да позволя да ме нагрубяваш.
— Стига да не ми се наложи. — Той се обърна и заключи вратата на каютата. Беше крайно време да уредят нещата. — Първото нещо, за което трябва да се разберем, е това. — Той вдигна амулета, така че да улови светлината, която се пречупи в дъга от цветове. — Всички имаме дял в него, но моят залог е с най-голяма давност. Когато свърша с него, можеш да го вземеш.
— Ако все още си жив.
— Това си е мой проблем. — Той пусна колието в джоба си. — Извинявам се за нещата, които ти наговорих на мостика.
— Не ти искам извинение.
— Въпреки това го имаш. Трябваше да ти имам повече доверие. Доверието в хората не е една от силните ми страни, но трябва да е, когато става въпрос за теб. Изплаших те.
— Да, изплаши ме. Но си го бях заслужила. Да приемем, че сме квит и толкова.
— Не е дошло време за точката — промърмори той и постави ръка, този път нежно, върху рамото й.
— Да, май не е.
— Седни. — Тя го погледна напрегнато. — Няма да те нараня. Съжалявам, че го направих. Седни — повтори той. — Моля те.
— Не знам какво повече има да си кажем, Матю. — Но все пак седна и сплете пръсти в скута си. — Напълно разбирам реакцията ти на онова, което чу и видя.
— Чух те да казваш, че ме обичаш.
— Лош разчет на времето. За кой ли път — каза тя с нотка на уморен гняв.
Той седна до нея, но не я докосна.
— Преди осем години направих онова, което трябваше да направя. Постъпих правилно. Достатъчно неща съм оплескал, за да знам, кога съм успял да направя нещо като хората. Не исках да те повлека към дъното със себе си. Като те гледам сега, такава, каквато си, онова, което си постигнала в живота си, знам, че съм постъпил правилно.
— Няма смисъл да…
— Остави ме да довърша. Има някои неща, които не ти казах снощи. Може би не съм искал да ги призная пред теб. Когато започнах да работя, за да изплащам сметките, постоянно мислех за теб. Не правих почти нищо друго освен да работя, да плащам сметки и да мисля за теб. Будех се посред нощ и усещах липсата ти толкова силно, че ме болеше. След известно време положението стана толкова лошо, че вече нямах сили да изпитвам болка. — Отдал се на спомена, той се втренчи в ръцете си. — Повтарях си, че не е кой знае какво — два месеца с хубаво момиче на фона на целия ми живот. Вече не мислех много за теб. От време на време спомените ме сграбчваха за гърлото и разкъсваха вътрешностите ми. Но аз се отърсвах. Налагаше се. Състоянието на Бък беше по-лошо от всякога и аз ненавиждах всяка минута от работата, която вършех, за да изкарам някой и друг въшлив долар.
— Матю.
— Остави ме да довърша. Не е лесно да се разголваш по този начин. Когато отново те видях, раната в сърцето ми се отвори. Исках да върна онези години, а знаех, че не мога. Дори когато те вкарах в леглото си, раната не изчезна. Защото единственото, което наистина исках, бе да отговориш на любовта ми. Искам още един шанс. И искам ти да ми го дадеш. — Най-накрая той я погледна и я погали по бузата. — Може пък да успея да те убедя, че не е толкова лошо да си влюбена в мен.
Тя успя да извика на лицето си несигурна усмивка.
— Сигурно ще успееш. Вече започвам да чувствам известна благосклонност към тази идея.
— Първото нещо, което ще направя, е да ти кажа, че онова, което изпитвах към теб преди осем години, беше най-значимото нещо в живота ми. А то дори не се приближава към чувствата, които изпитвам сега.