Проклятието на Анжелик

— Не ме лъжи — каза той, изричайки бавно и ясно всяка отделна дума. — Чух те. Ако не те бях чул със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, че си поела по този път. Защо, Тейт? Заради парите, заради престижа, заради повишението? Заради оня скапан музей с твоето име над главния вход?

— Не, Матю, моля те… — Тя затвори очи и зачака удара, когато ръката му се впи като менгеме в плътта й.

— Какво беше онова, което с такова нетърпение искаше да предадеш на Вандайк? Къде е той, Тейт? Изчаква на безопасно разстояние, докато разработим „Изабела“? А после с твоя помощ ще се появи на сцената и ще заграби всичко, за което сме се трудили?

Очите й плуваха в безполезни, изплашени сълзи.

— Не знам къде е той. Кълна се. Не му помагам, Матю. Не предавам „Изабела“ в ръцете му.

— Тогава какво? Какво друго имаш, което да предадеш в ръцете му?

Зашеметена, тя се сви пред жаждата за насилие, изкривила лицето му.

— Не ме удряй, моля те! — Сълзи на страх и срам потекоха по бузите й. Унижена до дъното на душата си, тя се опита да потисне риданията, които напираха в гърлото й.

— Можеш да се изправиш пред лицето на акула, но не можеш да се изправиш пред самата себе си. — Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад. — Може пък да смяташ, че имаш да си връщаш, знам ли. Това не бих оспорил. Но никога не би ми хрумнало, че ще провалиш цялата експедиция само за да си отмъстиш на мен.

— Не съм… Не бих направила такова нещо.

— Какво се канеше да му съобщиш? — Тя отвори уста да каже нещо, после поклати глава. — Добре. Предай му следното от мен, любима. Ако се приближи на трийсет метра от моята яхта и от моята „Изабела“, да се смята за мъртъв. Запомни ли?

— Матю, моля те, изслушай ме.

— Не, ти слушай. Изпитвам дълбоко уважение към Рей и Марла. Знам, че става ли въпрос за теб, ти си им и слънцето, и луната. Заради тях ще запазим случилото се в тайна. Не искам аз да съм този, който ще им отвори очите за истинската ти същност. Така че ще трябва да измислиш някаква основателна причина защо се налага да напуснеш експедицията. Ще ги накараш да повярват, че трябва да се върнеш в университета или на „Номад“, или където и да било, но след двайсет и четири часа искам да си изчезнала оттук.

— Ще си тръгна. — Тя избърса страните си. — Само ме изслушай и ще си тръгна веднага щом Бък се върне с лодката.

— Нямаш какво да кажеш, което аз да искам да чуя. Можеш да смяташ, че добре си си свършила работата, Тейт. — Огънят си бе отишъл както от очите, така и от гласа му. Сега и двете бяха възвърнали злостната си студенина. — Върна ми го с лихвите.

— Знам какво е да те мразя. Не мога да понеса мисълта, че сега ти би ме намразил. — Би се хвърлила в краката му, когато той се обърна към вратата. Не гордостта я спря, а страхът, че дори и молбите не биха го разколебали. — Обичам те, Матю.

Това го спря, преряза го през гърдите.

— Това е номер, който можеше да мине допреди няколко часа. Свери си часовника, Червенушке.

— Не очаквам да ми повярваш. Просто имах нужда да го кажа. Не знам кое е правилното. — Тя стисна очи, за да не вижда суровото му, непоколебимо лице. — Мислех, че така е правилно. Беше ме страх. — Призова целия си кураж и отново отвори очи. — Грешила съм. Преди да си тръгнеш, преди за втори път да ме отпратиш, има нещо, което трябва да ти дам.