Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?
Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на защитата. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.
Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.
Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.
Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.
Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, не просто заподозрени, напомни си веднага. Онези, които са извършили това, да пукнат дано.
Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.
Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.
Повлечен от потока.
Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.
Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.
Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво би могъл да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.
Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.