Неизбежно правосъдие

Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.

През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.

— Къде ли е твоят човек Глицки? — попита Моузес. — Очаквах да ни навести.

— Може и да се появи, но май каза, че ще отиде до Монтерей. Имал важна работа. — Харди махна към хората наоколо. — С Глицки или без него, върви добре.

— Да, може да се окаже, че това е най-добрата ни идея досега — отвърна Моузес.

И трезвен беше склонен да преувеличава, а днес вече изпи четири силни бири.

— Може да е твоята най-добра идея, но лично аз съм имал и по-добри.

— Да бе, и какви са те?

— Например, ожених се за сестра ти.

Естествено, Моузес нямаше да оспори това.

— Все пак — помирително каза Харди, — трябва да призная, че малко се тревожех.

Макгайър пак си наля пълна пластмасова чаша. Глътна наведнъж една трета от бирата.

— За какво?

— И още питаш. А, нищо особено, Моуз, напоследък е толкова благо в града, за какво да се тревожа?

Макгайър изля още малко бира в гърлото си и поклати глава.