Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея — видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж към защита на гражданските права и постигането на все по-пълна междурасова хармония. Телефонът избръмча и тя се насили да изчака два сигнала, вдигна на третия. Нейната секретарка се обаждаше от автомат в „Олд Ибет Грил“, само на две-три пресечки от Белия дом.
— … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.
— Сигурно ли е?
— Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.
— Добре е — промълви Лорета.
Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат — не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.
С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.
— Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?
— Чувам те.
— Не се съмнявам, миличка.
После се появи Ейб.
Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.
— Как успяваш да останеш толкова невидима? — попита я той.
— Божичко! Ох, Ейб! — Тя притисна длан към гърдите си. — Уплаши ме до смърт!
— Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?
Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.
— Господи — промълви тя, обвила ръце около него. — Как е възможно да ми липсваш толкова?
— Знам как е. Доста е щуро, нали?
— Да.
След малко се пуснаха.
— Какво означава, че съм била „невидима“?
— Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…
— Сътрудници.
— Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.
— Нас не ни охраняват.
— … или някакви репортери. Винаги има някой наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…
— Ейб, много си е хубаво.
— А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.
— Според теб, аз от властниците ли съм?
— Не ми се вярва да си от сътрудниците.
Тя се позасмя.
— Сигурно е така. — Надигна се и седна върху бюрото. — Значи искаш тук да се мотаят какви ли не хора?
Той пристъпи към нея, докато краката му опряха в бюрото, между нейните. И така не беше по-висока от него.
— Не ми е ясно как го правиш.
— Онази врата май не се заключва. — Тя го прегърна през кръста и вдигна очи към лицето му. — Ами как… Илейн ми се обади, като че беше във вторник вечерта и ми се стори, че всичко това ще надигне цяла буря, затова си купих билет за самолета и пристигнах в Сан Франциско. Трябваше да съм тук, да помогна, ако успея. Понякога е задължително да си осигуриш свобода на действията. И си казах, че сега е точно такова време. Радвам се, че взех това решение. — Придърпа го към себе си. — А ти?
Той отиде до вратата, увери се, че наистина нямаше как да я заключи, после отвори и надникна в коридора.
— Навън няма никой. — Върна се да вземе стол и го пъхна под дръжката на вратата. Пак дойде при нея. — Шест часа. Вероятно никой не е останал.