Неизбежно правосъдие

62.

Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога — или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.

Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.

Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът — да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.

Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?

Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.

Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.

Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.

Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.

Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия бивш приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.