Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Знам. Но ако…
Потупа ръката й.
— Ще драснем. Вече доста се отракахме. — Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. — Ей! — Плъзна пръст по лицето й. — Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…
— Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.
— Но ти се държиш чудесно.
Тя клатеше глава.
— Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? И ще свърши ли?
Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.
— Нали се опитваме да спрем всичко това?
— Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. — Тя помълча. — Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.
Той се облегна на стола.
— Това няма да стане.
— Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!
Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.
— Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, ти имаш избор. Можеш да…
— Никога! Да те изоставя сега, след всичко?
— Нали току-що каза…
— Това изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата не би се страхувал на наше място?
— Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…
— Не! Млъкни, Кевин.
Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.
— Шибана несправедливост — каза тя. — Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…
— Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.
— Добре е за начало.
Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.
Кевин махна след нея.
— Виждаш ли? В пълна безопасност сме.
— Има надежда — каза Уес.
Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.
— Тъкмо над това умувахме.
— Къде си? Какъв е този шум?
— В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. — Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: — Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…
— Кевин, всеки знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?
— Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?
Уес побесня от своя приятел и клиент — най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.
— Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.
— Е?
— И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи — поне да те изслушат и да те пазят.
— Сериозен шанс ли?…
— Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.
— Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…
— Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. — Мълчание. — Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.
— Помня.
— Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. Знам, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.
— Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.
Фаръл въздъхна.
— Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.
— Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.
— Така да бъде — каза Фаръл, — но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.
— Е, кога да бъде?
— В девет.
— В девет? Уес, утре е събота.
— Събота ли? Какво значение има — събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…
— В девет е добре. Бъзиках те.
— Кевин, голям бандит си.
Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.
— Уес, не казвай тази дума. Бандит…
— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.
Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.