Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…
— Значи ще ядеш пица с памук в устата?
— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…
Мелъни изразително клатеше глава.
— Кевин…
Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.
— Мел, вече наистина се побърквам тук.
— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…
— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.
— Там никой не ни зяпаше.
— И никой не ни търсеше там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност най-малко биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.
Мелъни седна до телефона и поразмисли.
— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…
— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?
Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…
Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една — Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.
Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.
Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.
Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.
— До изхода, за всеки случай.
— Не е смешно.
Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.
— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?
Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.
Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.
— Госпожице?
— О, извинете.
Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.
— Благодаря. За кого е другата чаша?
Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне — да кресне на Кевин и да си плюят на петите.
— За приятеля ми, седи ей там — каза, наложила волята си над страха. — По-голям е от мен.
Блестящо, Мел.
Мъжът примижа към слабо осветената зала.
— Значи доста е пораснал, а? — Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. — Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.
Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.
— Идеята си я бива — каза Кевин. — Утре ще… Какво ти е?
Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни опитваше да се справи със себе си, клатеше глава, за да възпре въпросите на Кевин, да не привлича още внимание към масата. Той се наведе към нея.
— Какво става?
Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.
Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.