Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– За какво искаш да говориш?
Адриа искаше да говори за всичко. Най-напред, с присъщото си умение, положи основите на добро разбирателство.
– Първото, което искам да направя, е да ви отстраня от магазина.
– Какво?
– Вече чухте.
– Ти знаеш ли за споразумението, което имам с майка ти?
– Тя почина. Да, знам.
– Не вярвам, имам подписан договор, който ме задължава да работя в магазина. Остава ми още една година да греба на галерата.
– Опрощавам ви я, искам да си вървите.
– Не знам какво ви става в това семейство, та сте такива злобари...
– Не ми давайте уроци, господин Беренгер.
– Не уроци, а информация. Знаеш ли, че баща ти беше хищник?
– Донякъде. А вие бяхте хиената, която отмъкваше от него остатъците от антилопата.
Господин Беренгер се усмихна широко и показа един позлатен резец.
– Баща ти беше хищник, който нямаше милост към никого, когато ставаше дума да се спечели от покупка, която понякога беше нагла кражба.
– Съгласен съм, кражба. Но вие още днес си прибирате нещата и повече нямате право да влизате в магазина.
– Я виж ти... – Странна гримаса се опитваше да скрие изненадата от думите на наследника Ардевол. – На всичко отгоре се осмеляваш да ми кажеш, че съм хиена? Кой си ти, че да...
– Аз съм син на царя на джунглата, господин Беренгер.
– Мръсник като майка си.
– Всичко хубаво, господин Беренгер. Утре ще ви се обади новият управител и ако се наложи, заедно с адвокат, който е информиран за всичко.
– Знаеш ли, че състоянието ти е спечелено чрез изнудване?
– Още ли сте тук?
За щастие, господин Беренгер си помисли, че аз съм непреклонен като майка; взе моя примиренчески фатализъм за някакво дълбоко безразличие и това го обезоръжи, като същевременно укрепи позицията ми. Прибра мълчаливо всичко, което сигурно преди малко беше сложил в едно от чекмеджетата на бюрото на майка, и напусна кабинета. Видях как рови тук-там из магазина; освен това забелязах, че Сесилия, която се преструваше, че работи с каталозите, следеше с любопитство движенията на хиената. Бързо разбра какво става и начервените й устни се разтегнаха в широка усмивка.
Господин Беренгер затръшна външната врата, надявайки се да счупи някое стъкло, но не успя. Двамата нови продавачи, струва ми се, нищо не разбраха. След като беше работил тук трийсет години, на господин Беренгер му трябваше само един час, за да изчезне от магазина, а аз си мислех, че и от живота ми. Заключих се в кабинета на татко и на майка. Вместо да изисквам данни и да търся улики за подвизите на царя на джунглата, седнах и се разревах. На другия ден, вместо да изисквам данни и да търся улики, предадох магазина на управителя и се върнах в Тюбинген, защото не исках да пропускам повече лекции на Косериу. Данни и улики.
27
Последните месеци в Тюбинген събудиха у мен носталгия по този град, по природата на Баден-Вюртемберг, Шварцвалд и всички тукашни красоти, защото Адриа, също както Бернат, се чувстваше по-щастлив, когато се прехласваше по недостъпното, отколкото когато се радваше на това, което има. Мислех си как, по дяволите, ще живея далеч от този пейзаж, когато се върна в Барселона. При това привършвах дисертацията си върху Вико, която се превърна в един вид атомна батерия, заредена с цялата му философска мисъл, и знаех, че постепенно ще натрупам интелектуални размишления, които ще ми служат цял живот. Това вероятно обяснява, любима, защо не исках да се отвличам с данни и улики, които можеха да объркат живота и следването ми. Стремях се да не мисля много-много за това и накрая свикнах да не мисля изобщо.
Блестяща е, не, не, задълбочена е, възхитителна. И вашият немски е съвършен – каза Косериу на другия ден след защитата на дисертацията. – Най-важното, не преставайте да учите. И ако изберете лингвистиката, уведомете ме.
Адриа не знаеше, че Косериу е посветил два дни и една почти безсънна нощ, за да прочете екземпляра на един от членовете на комисията. Научих това няколко години по-късно от самия доктор Каменек. Но в момента Адриа можеше единствено да стои прав, сам в коридора, и да гледа как Косериу се отдалечава, без да разбира, че човекът го беше прегърнал и му беше казал, че се възхищава от него, не, възхищава се от написаното от него. Косериу признава, че...
– Какво ти става, Ардевол?
Пет минути вече стърчеше прав в коридора и не беше видял, че Каменек се е приближил зад него.
– Аз? Какво?
– Добре ли си?
– Аз? Да... Да, да. Бях...
Направи неопределен жест с ръце, без да знае какво иска да изрази. Каменек го попита дали е решил да остане в Тюбинген и да продължи да учи, а той отговори, че е обвързан с много задължения, което не беше вярно, защото магазинът изобщо не го интересуваше – беше му мъчно единствено за кабинета на баща му и освен това започваше да изпитва носталгия по възможността да изпитва носталгия по студения пейзаж на Тюбинген. А и искаше да бъде по-близо до спомена за Сара; без теб сега се чувствах като кастриран. Покрай всичко това започнах да разбирам, че никога няма да постигна щастието. Сигурно никой не може да го постигне. Щастието винаги e пред теб, само да протегнеш ръка и ще го докоснеш, но всъщност е недостижимо; и сигурно е недостижимо за всички. Въпреки радостите, които понякога му носеше животът, както в деня, когато Бернат му се обади, сякаш не бяха почти официално скарани от шест месеца, и му каза чуваш ли ме? Най-после умря тоя скапаняк! Тук всички вадят шампанското от хладилника, да знаеш. И тогава каза сега е моментът Испания да преосмисли отношението си, да даде свобода на своите народи и да поиска прошка за всички исторически събития, за които е нужна прошка.