Сянката на планината

зад долината на статуите от пясъчник на Буда. Известно време вървяхме през гъсталака на

джунглата, а после навлязохме в алея, оградена от двете страни с дървета. Тя се изкачваше по

полегат хълм и водеше до триетажна къща от бетон и дърво.

Още преди да стигнем до стълбището към широката веранда на партера, Халед излезе от

вестибюла да ни посрещне.

Бе облечен в широк халат от жълта коприна, на шията му висяха гирлянди от жълти и

червени цветя; той застана, подпрял юмруци на хълбоците си.

— Шантарам! — провикна се. — Добре дошъл в Шангри Ла[53]! Беше се променил.

Толкова много се бе променил в годините, откакто не го бях виждал! Косата му бе оредяла и

почти беше оплешивял. Тялото му на боец бе наедряло — търбухът и бедрата му бяха по-

широки от раменете. Красивото му лице, някога намръщено от гняв и обвинения към света, се бе раздуло под слепоочията до губещата се сред гънки от тлъстини челюст, а усмивката му

кажи-речи скриваше златистокафявите му очи.

Това беше Халед, моят приятел. Втурнах се по стълбите да го поздравя.

Той протегна ръце и ме задържа две стъпала по-надолу. Някакъв младеж в жълта курта

ни снима, пусна фотоапарата, който увисна на каишката на врата му, а после извади

бележник и химикалка от Джоба на ризата си.

— Не обръщай внимание на Тарун. — Халед кимна с глава към младежа. — Води отчет

за всекиго, с когото се срещам, и за всичко, което върша или говоря. Казах му да не го прави, но този немирник не слуша. Но хей, хората постъпват така, както им подсказва сърцето, не

мислиш ли?

— Ами…

— Надебелял съм — изтърси той.

В тона му нямаше съжаление или ирония — просто излагаше факт.

— Е…

— Ти обаче ми се виждаш в отлична форма. Какви си ги вършил, че така са те

насинили? Да не си се боксирал с Абдула? Май добре те е подредил! Нормално, а? Безспорно

обаче и двамата изглеждате достатъчно здрави да изкачите моята планина, за да видите

Идрис.

— Твоята планина ли?

— Е… тази част от нея е моя, на? Той Идрис си мисли, че цялата планина е негова. Ама

и той е един чуд! Както и да е — елате тук, дайте да ви прегърна, после ще ви разведа

наоколо.

Изкачих последните две стъпала и пропаднах в облак от плът. Светкавицата на Тарун

светна. Халед ме пусна, ръкува се с Абдула и ме въведе вътре.

— Къде е Карла? — попитах, следвайки го на една крачка дистанция.

— Каза, че ще ви чака по пътя — отвърна бодро Халед. — Май отиде да тича, да си

проветри малко главата. Не съм сигурен дали ти й тревожиш покоя, или аз, обаче залагам на

теб, стари приятелю!

Входът на грамадната стара къща водеше към широк вестибюл със стълбища отляво и

отдясно и арки към най-важните помещения на партерния етаж.

— Била е убежище на един британец, тук е прекарвал сезона на мусоните — обясни