Сянката на планината

съобщя. Толкова е сериозно, че го отложих след случилото се с Конканън и „Скорпионите", а

после и като видях Карла тук горе след толкова време. Но май че… сега е точно моментът да

ти го разкрия.

— Какво решение? Да не би някой да ти е казал за плана ми? Тежка въздишка се

откъсна от гърдите ми. Изправих гръб, усмихнах се и се облегнах на издялания четвъртит

камък.

— Не, Абдула, никой не ми е говорил за твоя план. Не знаех нищо за него допреди

малко. Взех окончателно решение да напусна, след като Дилип Светкавицата ми каза за

трите хлапета, умрели от дрогата, която ДаСилва и хората му продават.

— Но ти нямаш нищо общо, аз също. Ние не се занимаваме с това. И двамата не бяхме

съгласни със Санджай, когато взе да се занимава с гарад и момичета в Южен Бомбай. Но не

ние имахме думата.

— Не, човече, има и друго — казах, загледан в спиралите от развихрени облаци над

града. — Мога да ти посоча десет основателни причини защо трябва и защо съм длъжен да

напусна, но те не са важни, защото не мога да се сетя дори за една основателна причина да

остана. В края на краищата просто приключих, и това е. Напускам.

Иранският воин се намръщи. Очите му заиграха наляво и дясно из невидимо бойно

поле, търсейки Лин, когото той познаваше, докато умът му водеше война със сърцето.

— Ще ми позволиш ли да те убедя?

— Опитите за убеждаване между добри приятели не само са позволени, а се изискват —

казах. — Но моля те, нека ти го спестя. Не искам да ме молиш за изгубена кауза. Знам как се

чувстваш, защото и аз самият го чувствам. Истината е, че решението ми е непоколебимо. Там

вече ме няма, Абдула. Отдавна ме няма.

— Санджай няма да одобри.

— За това си прав — усмихнах се. — Но с Компанията не ме свързват никакви

родствени връзки. Аз нямам семейство и Санджай не разполага с коза на мафията който да

изиграе срещу мен. А и знае, че ме бива в паспортите. Винаги мога да бъда от полза някога, по-нататък. Той е предпазлив и обича да разполага с възможности, едва ли ще забие нож в

гърба ми.

— Опасна догадка — рече замислено Абдула.

— Да. Така е.

— Ако го убия, шансовете ти ще нараснат.

— Не знам защо изобщо е нужно да го казвам, Абдула, но ще го кажа: Моля те, недей да

убиваш Санджай заради мен. Разбрахме ли се? Това ще ми развали апетита за цял месец, човече.

— Дадено. Когато му отнема живота, ще прогоня мисълта, че и ти имаш полза.

— А какво ще кажеш изобщо да не го убиваш? — попитах. — По каквато и да е причина.

И защо изобщо обсъждаме убийството на Санджай? Как въобще стигна дотам, Абдула? Не, не, не ми казвай. Аз напуснах. Не искам да знам.

Абдула се замисли над думите ми, стиснал челюсти; устните му трепкаха и мълвяха

беззвучно мислите му.

— Какво ще правиш?