Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Мъглявият творчески ум на хората е построил и вас, и корабните компютри, за да разрешавате подобни проблеми за нас — припомни му Рам.

— Ти искаш от нас да намерим начин да държим колониите в пълна изолация една от друга до такава степен, че взаимно да не знаят за съществуването си.

— Позна! А твърдиш, че вие не проявявате творчество!

— Нищо не сме познали. Ние извадихме това заключение от изобилните данни, които ти ни осигури — и съзнателно, и несъзнателно.

— И все пак не можахте да уловите иронията в моето въодушевление.

— Уловихме я. Но като информация тя нямаше никаква стойност.

Самуна беше уморен и стар човек. Да, все още изглеждаше силен и енергичен, но тъкмо там беше проблемът: всичко това си бяха преструвки. Работата трябваше да се върши и той я вършеше, но ако го оставеха на мира, ако нямаше никакви отговорности, щеше да е доволен да си седи на люлеещ се стол със затворени очи и да си мечтае. Да се унася не в сънища, а в спомени.

Лошото беше, че половината от спомените му бяха неприятни. Не толкова спомените за убийства, въпреки че той бе познал своя дял от битки; в безумието на войната да кълцаш, да мушкаш, да сечеш и да колиш въздействаше въодушевяващо, особено ако не забравяме, че ако не се съсредоточаваше напълно, самия него щяха да го накълцат, намушкат, съсекат и заколят. По-неприятните му спомени бяха за думи, които му се искаше да не е казал, или за умни неща, които не е споделил само защото се е сетил за тях по-късно. За кавги, които би могъл да избегне, за свади, които си е струвало да започне, стига да се беше досетил за остроумните оскърбления, които биха му донесли удоволствието от заслужен разранен юмрук или разцепена устна. Със спомените за пропуснати възможности и съжаления можеше да се примири, защото имаше и други — за приятели и врагове от детинство, всички припомняни сега с умиление. За ужасните страхове от младини, за които сега знаеше, че са били съвсем напразни. За детските копнежи, които, сбъднати или не, сега му се искаше да изпита отново.

Добре си живееше с Подмокрената и не смяташе да изчезва от живота й — а точно това би се случило, ако седне на онзи стол и се унесе. Те трябваше да въртят хана и това си струваше — лодкарите, макар и мнозина от тях да бяха нехранимайковци, имаха нужда от сигурно убежище покрай реката, а градът имаше нужда от някого, който да поддържа огъня на стремежите искрящ и пращящ тук, на тази малка ивица между водата и гората. Самуна все още се надяваше да дойде някой, който има хъс да върши нещо, обаче други освен него и Подмокрената нямаше. Всъщност човекът с хъс беше Подмокрената, а Самуна просто се преструваше, че и него го е грижа за всичко, защото вярата, че той споделя чувствата й, я правеше щастлива.