Следотърсачът [Pathfinder - bg]

Тя се спря и Риг отиде при нея.

— Парам? — промълви тихичко той. В отговор тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— О, братко, той каза, че ти ще дойдеш!

И в този миг Риг разбра, че Бащата наистина беше идвал и при нея, както бе отишъл при Умбо и при Нокс, и я бе научил да владее и използва уменията си. Защото кой иначе да й обещае нещо за Риг? Кой друг знаеше, че той съществува?

— Недалеч оттук има вход към неизползваните коридори — прошепна.

Тя му подаде ръка и той я поведе нататък. Виждаше стари дири, които преминаваха през онова, което сега изглеждаше просто като стена. Както и преди, той прокара ръка около пролуката, но не напипа никакви признаци за съществуването й.

Тя го докосна по рамото и го дръпна назад.

— Тук наистина ли има врата? — прошепна.

— Имало е. Но никой не е минавал през нея от двеста години.

— Значи стената не може да е каменна, циментова или тухлена — рече тя.

— Това е вътрешна стена. Предполагам, че дори и да са я запечатали, тя все пак ще е от летви и замазка или от дърво. Ала не знам. Има ли значение? Може би е достатъчно лека и ще можем да я избием, но тогава няма да можем да я затворим след нас.

В отговор тя го бутна лекичко към отсрещната стена на коридора. „Стой“ — означаваше този жест. Пред очите му се стопи бързо във въздуха и той остана да чака търпеливо, докато тя мине през стената. Дирята й точно повтаряше дирите на хората, минавали някога през този вход.

Не можеше да знае какво прави тя от другата страна. Но след малко чу съвсем леко тупване, после изщракване, сякаш дълго неизползвана пружина е била принудена да се задейства след вдигането на резе. За негово учудване, вместо в стената да се отвори врата, цялата стена между носещите колони се издигна плавно и разкри коридора отзад, в който го чакаше Парам.

Риг влезе в него. Парам натисна един лост и стената безшумно се плъзна на мястото си. Нищо чудно, че Риг не успя да открие вратата. Това бе просто едно от ограниченията на дарбата му — можеше да каже откъде са минавали хора, но не и как е изглеждало мястото, когато са преминали. Бе очаквал тъмен коридор без изход, но в края му мъждукаше сребристо сияние. Той тръгна към привидния източник на светлина, като се чудеше дали има някакъв външен отвор, през който влиза светлината на пръстена. Но скоро стана ясно, че тя идваше от огледало, отразяващо светлината на друго огледало — Риг не можеше да види колко още има по-нататък. Коридорът бе осветен от светлината на пръстена. В облачна нощ тук щеше да е необходима свещ, или пък да го познаваш толкова добре, че да можеш да минеш през него в тъмното.

— Заболя ли те? — попита той. — От преминаването през стената? Или вратата, или каквото и да е това?

— Да — отвърна тя и му протегна ръка. Риг я докосна и се дръпна ужасѐн. Тя пареше като дете със силна треска. Пипна челото й, бузата й. Цялата гореше.