Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Изобщо не беше неприятно — каза тя. — И двамата се движехме, а това значи, че изобщо не сме заемали продължително време едно и също място. Стените са неподвижни, движа се само аз и допирът продължава много по-дълго.

Той стисна ръцете й.

— Ти как го наричаше? Мъжът, когото аз познавах като свой Баща?

— Скиталеца — отвърна тя.

— Значи е идвал в тази къща?

— Да — потвърди тя. — Като градинар. И наистина беше много добър градинар, още си личи къде е пипал в парка. Но ти не знаеше ли, че е идвал тук? Не си ли могъл да видиш дирята му?

— Баща ми… Скиталеца… Той не оставя диря. Той няма диря.

— Но как успява?

— Не зная дали успява, или просто няма диря. Просто не зная. Мисля, че той е светец. Герой. Притежава умения, които другите хора не притежават.

— Но когато аз бях невидима, той не можеше да ме вижда като теб.

— Аз не те виждам, виждам само откъде си минала, мястото, през което си минала и си напуснала. А и това не е точно виждане. Мога да затворя очи или да ти обърна гръб и пак да открия дирята ти.

— Той каза, че ти си най-добрият от всички нас.

— „Нас“?

— Всички негови ученици.

— Значи ти е казал и за другите?

— Каза, че светът се е напрегнал, за да ни създаде. Тези умения били много силни в този ограден свят, каза той. И затова всичко зависи от нас.

— Кое „всичко“? — попита Риг. — Възстановяването на монархията? Мен то не ме интересува.

— Нито пък мен — рече тя. — И него също.

— Той ти е казал толкова много, а на мен — нищо…

— Ревнуваш ли?

— Да — отвърна. — И се ядосвам. Защо не ми се е доверил?

— Той най-много се е доверявал на теб, сам ми го каза. Каза, че ти си най-подготвен. Най-добрият му ученик.

— Аз нищо не мога да постигна сам. Да, виждам дирите, но нищо не мога да направя без Умбо. Или без теб сега. Ти ме вкара тук.

— Ти знаеше къде е.

— Нямаме много време. Някой ще забележи, че ни няма.

— Сигурно няма да забележат — рече тя. — Среднощ е.

— Ще се учудиш колко внимателно следят.

— Забравяш, че от години обикалям тези стаи и коридори — напомни му тя.

— Все в кръг, все в кръг…

— Какво?

— Не можеш да застанеш на едно място, защото ще станеш видима. Затова, когато искаш да останеш в някоя стая и да не те виждат, обикаляш в кръгчета. Цялата ти диря е в завъртулки.

— Да — потвърди тя. — Въртя се и се въртя. Толкова ми е омръзнало!

— Защо тогава не се появиш отново?

— Защото ще ме убият — отвърна тя.

— Аз си мислех, че е само… Казаха, че било заради някакъв мъж, който… ти съблякъл дрехите.

— Цял живот съм се примирявала с подобни глупости. Не, този мъж имаше нож. Нямах време за нищо друго, освен да се забързам — така го наричам, „забързване“ — и да мина през него. Той не разбра къде съм отишла. Допреди това почти не го правех… забързването, искам да кажа… и може и да не са знаели за умението ми. Но сега знаят. Майка ми разказа за шпионите. Те знаят всичко.