Фурията на принцепса
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #5
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на принцепса». Краткое содержание книги:
— Не е далеч — тихо изръмжа Анаг. — Не се разрастваше, докато не се появи вордът.
— Той е прав — каза Тави. — Миля, най-много две. Ние сме близо до тяхната дупка. Обзалагам се, че днес на дневна светлина вероятно сме минали покрай десетки по-малки петна, без да ги забележим. Разположили са ги като аванпостове.
— По-скоро като засяване на семена — изръмжа Варг.
Тави хвърли остър поглед на големия каним и кимна.
— Тогава е възможно да сме били наблюдавани — каза Анаг.
— Със сигурност — поправи го Варг.
— Ако е така, тогава защо не са ни нападнали?
— Защото не ги интересуваме — каза Тави, усмихвайки се леко. — Все пак сме по-малко от дузина. Каква заплаха бихме могли да бъдем? Оттук не сме в състояние да ги нараним, а ако искаме да направим нещо, което да им създаде неудобства, ще трябва да пресечем кроача, за да го направим. Това ще ги предупреди и те ще имат достатъчно време да действат.
Опашката на Анаг се замята наляво-надясно.
— Тогава как ще намерим и убием това същество — кралицата? Дори не знаем къде точно се намира.
Варг потупа с пръст по черепа си.
— Майстор на войната?
По-възрастният каним изръмжа развеселено.
— Обясни му, ако обичаш, Тавар.
— За разлика от Ларарл — каза Тави — вордската кралица няма доверен подчинен, когото би могла да остави, за да охранява такъв жизненоважен обект като входа на този тунел. Без нейния контрол вордите са далеч по-малко ефективни, но докато тунелът в контролираната зона е отворен, тя може да хвърля в битка толкова неуправлявани войски, колкото вашите воини могат да убият. И винаги ще има още, за да ги замени. Но ако тунелът бъде затворен, вордът ще бъде отрязан от подкрепления и доставки.
— Тя е длъжна да го защитава на всяка цена — изръмжа Варг, мърдайки с уши в знак на съгласие. — Ще я намерим там.
— Тя ще бъде строго охранявана — отбеляза Анаг. — И ще се стреми да ни избягва.
— Абсолютно — каза Варг.
— И още ворди ще се изсипват от тунела в постоянен поток.
— Несъмнено.
Анаг кимна.
— Тоест трябва да пробием през нейните пазачи, през всички ворди в близост и през онези, които тя ще призове, когато стигнем до кроача и ги предупредим за пристигането си. В същото време ние сме съвсем малко. Това изобщо възможно ли е?
— Ако нямаш друг избор — каза Тави, — има ли изобщо смисъл да се чудиш?
Изчакаха три часа, докато се стъмни напълно.
Ловците поеха стражата, а останалите се постараха да отдъхнат до настъпването на нощта, когато заваля леденият дъжд, който дотогава се изливаше през ден. Едва тогава групата тръгна пеша през кишата и мрака, ориентирайки се по светлината на кроача.
— Ще настина — измърмори Макс. — Тези наметала попиват вода като кърпи.
— Защото те са кърпи, Макс — отговори Тави с приглушен глас. — Нощем вордът усеща топлината на телата ни. Тези наметала ще попиват студена вода и ще ни помогнат да се скрием от него.
Макс кисело погледна Тави.
— Бронята ми ще ръждяса. Сигурен ли си, че това работи?
— Правил съм го и преди — каза Тави с пълна увереност.
— Но дали работи?
Един от ловците се обърна към тях и оголи заплашително зъби.
Макс измърмори нещо за някой, който смърди като мокро куче, но млъкна.
Стигнаха до границата на кроача и Тави потръпна. Високите, тъмни силуети на канимите бяха също толкова заплашителни, колкото и зловещия пейзаж. Кроачът изглеждаше точно както преди — покритие като капчици восък от неизброим брой свещи, покриващо земята, камъните и дърветата със слабо светеща зелена обвивка. Простираше се пред тях, кошмарно красив, притеснителен и чужд.
Нищо не се движеше вътре, но това означаваше малко. Десетки ворди можеха да се спотайват директно върху повърхността на кроача и да останат невидими, сякаш скрити под магически воал.
Тави даде знак с ръка на Кайтай и двамата се придвижиха до ръба на кроача. Намръщен, Тави се приведе ниско до земята, за да го разгледа. Той привика Кайтай, която го следваше като призрак — зелените й очи неотклонно наблюдаваха проблясващата гора от сянката на мокрото наметало.
— Виж — прошепна Тави. — Кроачът тук е по-дебел, отколкото беше във Восъчната гора.
Тя се наведе и бързо го проучи, преди да се върне към наблюдението на гората пред тях.