В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Седят при него, споделят трапезата му.
Това беше вярно. Олд Файерхенд действително беше поканил мохавите на вечеря, за да ги отдалечи от двора.
— Води ме при него!
Анита заключи вратата и тръгна пред вожда през двора и нагоре по стълбите. Там го пропусна да влезе в една стая.
Разкъсващата мечка се огледа на слабата светлина на лампата и свъси вежди.
— Каква работа имам тук?
— Господарят на къщата обикновено тук посреща и поздравява своите гости.
— Да не би да трябва да чакам тук, докато дойде? Аз не съм бледолик и не искам да знам за техните порядки. Отивам при него!
Той се обърна да напусне стаята, ала отстъпи удивен.
На отворената врата стоеше Винету.
Момичето се измуши чевръсто навън.
— Къде са войните ми?
Това беше първият въпрос, който вождът изрече, виждайки непознат индианец пред себе си в полумрака.
— Те са мои гости.
— Аз искам да отида при господаря на тази къща. Кой обаче си ти?
— Сега аз съм господарят. Наричат ме Винету.
Макар при индианците да се смята въпрос на чест никога да не допускат да се забележи какви чувства ги вълнуват, изненадата на вожда при споменаването на това прославено име бе толкова голяма, че той едва съумя да запази своята невъзмутимост.
— Уф! — извика, отстъпвайки крачка назад. — Ти искаш да си великият вожд на апачите?
— Моят червен брат го чу.
— Какво правиш в Долината на смъртта, в тази къща?
— Винету е тук, за да посрещне теб и войните ти.
— Къде е този, когото ние наричаме Сребърния мъж? Защо не идва той да ме посрещне?
— Той е възпрепятстван. Винету го прави вместо него.
Имаше нещо в държането на Винету, което даваше на червенокожия материал за размисъл. Лицето му се смръщи.
— Ти тук като наш приятел ли си, или като наш враг?
— Това зависи единствено от теб.
— Уф! Вождът на апачите е известен като приятел на всички червени мъже.
— Да, аз ги обичам всички — апачи и команчи, марикопи и мохави…
— Апачите, команчите и марикопите са врагове на Разкъсващата мечка. Щом ги обичаш, значи не можеш да бъдеш мой приятел…
— Винету обича, когото той иска. Всички добри хора са братя, независимо дали са бели или червени. Но ти защо си приятел на бледолики, които са зли, а враг на тези, които никога не са ти сторили нищо?
— Кой ти го каза?
— Винету знае всичко. Сребърния мъж е мошеник, убиец, разбойник. Ти си негов съюзник. Това може да донесе на моя червен брат нещастие.
Вождът посегна към томахока.
— Сега ти призна, че си мой враг!
— Винету е враг само на този, който му даде основание за това. Искам свободата на пленниците ти, понеже те не са ти сторили нищо и са приятели на мои приятели.
— Те ще си останат мои пленници, докато на мен ми харесва.
— Докато харесва на Винету. Ти самият си мой пленник.
— Не, ти мой!
При тези думи Разкъсващата мечка замахна светкавично за удар. Винету беше подготвен. Държал зорко противника под око, той го улови за ръката, изтръгна томахока и запрати червенокожия към стената.
— Как? Ти дръзна да дигнеш оръжие срещу вожда на апачите? Да умреш ли искаш?
Но Разкъсващата мечка беше неустрашим боец. Той бързо се съвзе и отново налетя апача с ножа си. Винету го посрещна с мощен удар под рамото и ножът изпадна от вдигнатата ръка.
— На два пъти Винету те разоръжи, като използва само ръката си. Посегнеш ли още веднъж, изгубен си!
— Моите воини кърваво ще ти отмъстят, задето ме удари!
— Не се страхувам от тях!
— Преброи ли ги колко са?
— Винету никога не брои бои неприятелите си. Ти обаче не знаеш колко воини се намират при мен. Хората, които беше изпратил напред, са разоръжени.
— Лъжеш!
— Винету никога не лъже. На негова страна се намират най-прочутите ловци на прерията. Ти ще ги видиш.
Винету отвори вратата. Влезе Олд Файерхенд, следван от Сам Хокинс, Дик и Уил, колкото място имаше отвън, беше заето от апачи и марикопи.
— Уф! — възкликна мохавът уплашен.
— Сега съзнаваш ли, че си мой пленник? — попита Винету.
Разкъсващата мечка позабави отговора.
— Накъде отведохте войните ми — попита накрая, — които яздеха пред мен?
— Тук в постройката са.
— Не си ли ги убил?
— И един-единствен.
— Но те са се били?
— Не. Предадоха се доброволно.
— Тогава са страхливи псета, които племето ще отлъчи!
— Те не бяха страхливи, а благоразумни. Осъзнаха, че съпротивата би била безсмислена и се предадоха.
— Могли са да се оттеглят, наместо да е предадат.