В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
Стана така, че Артър Уилкинс изобщо не позна роднините си. Пък и нали Сам Хокинс само му бе казал, че някой си иска да поговори насаме с него.
— Сър? Мис? Желаете да говорите с мен? — взе той най-сетне думата.
Плантаторът поиска да отговори, ала нещо задави гърлото му. Не беше ли този мъж, чийто вид сочеше ужасни страдания, неговият племенник? Нещо неопределено го привличаше към него. Вече беше почти сигурен в нещата си. Понечи да поговори, да вдигне ръце… ала в този миг не беше способен нито за думи, нито за движение.
— Не сме молили за никого, сър — поклати учудено глава Елми.
Артър пристъпи една голяма крачка напред.
— Какъв глас! — извика той. — Та този тембър ми е познат! Коя… коя… мис, за Бога… Елми?
— Да.
— Чичо!
Изхлипвайки високо, Артър се хвърли на гърдите на възрастния мъж.
— Артър, Артър! — промълви старият. — Ти ли си наистина? Боже мой! Боже мой!
Елми се задави в сълзи.
— Значи отново те намерихме!… О, велики Боже, какво ли си изстрадал!
Омаломощен от теглилата, Артър така се обезсили от това ново вълнение, че се видя принуден да седне. Трябваше да разказва, ала не бе в състояние. На любвеобилните думи на двамата можеше само да кима безмълвно глава.
В този миг влезе Сам Хокинс.
— Е, лейди и джентълмени, виждам, че тоягата е заплавала правилно. Желая ви щастие от все сърце!
— Сър — отвърна Уилкинс с пресекващ глас, — каква благодарност дължим на вас и вашите приятели!
— Не е толкова лошо — подхили се Сам. — Нека говорим за нещо друго! Да позволим на мастър Артър малко почивка! Той има нужда от щадене. Вие, мастър Уилкинс можете да останете още при него, мис обаче вземам със себе си, защото трябва да я питам за един съвет, който няма кой друг да ми даде.
Дребосъкът изведе Елми навън, помежду индианците. Пред една врата той спря.
— Вътре ще намерите един стар индианец мохаве, който гори от желание да поговори веднъж на четири очи с Гълъбицата на вековната гора.
— Някакъв мохав? Какво иска от мен?
— Нека той сам ви го каже! Може би предложение за женитба! Хи-хи-хи-хи!
Сам отвори вратата, бутна Елми вътре и заключи след нея.
За своя неприятна изненада вместо червенокож тя завари един бял… пепеляв, с мършави страни и дълбоко хлътнали очи.
Мълчаливо застана срещу мъжа, отправила почти ужасен поглед към него. Това беше Мартин Адлер. Той веднага позна Елми. Но и той се почувства както баща й, когато видя племенника си — душевното вълнение го накара да онемее. Очите му заблестяха, а устните затрепериха, ала успя да доведе до устните само някакво неразбираемо мутолевене.
Внезапно светкавица озари лицето на Елми.
— Мартин! — изкрещя. — Мартин!
Но в същия миг се сети, че никога не беше го наричала с малкото име. Лицето й се заля с пурпур.
— Мастър Адлер! Право ли виждам? Вие ли сте наистина?
Някакъв шемет го връхлетя. Стените сякаш се завъртяха около него. Залитна. Това бе последица от прекомерно душевно вълнение.
Елми скочи разтревожено към него и сграбчи ръката му.
— Боже, беше прекалено внезапно!… Бях непредпазлива!… Прощавайте!
— Вие… вие ли сте? — заекна той. — И нищо не ви се е случило? Толкова се уплаших, когато научих, че сте била пленена.
— И татко, и за сме в много добро здраве. Та нали знаехме, че приятелите няма да ни зарежат! Но вие, мастър Адлер, сте много изтощен.
— Това беше пъкъл!
— Но сега всичко свърши! Да, спасен, избавен от всякакви страдания… а аз съм щастлива да съм до теб… до вас.
— Вярно ли? — прошушна той.
— Да — призна тя и храбро издържа изпитателния му поглед.
— Мис Уилкинс!… Елми!
— Мартин!
— Боже мой… Елми… през цялото време си мислех за теб… особено в най-мрачните часове под земята… истина ли е? Това е повече от щастие, това е Райско блаженство!
Той се прекъсна и покри ръцете й с целувки.
— О, Мартин, любими мой Мартин… та аз имам да оправям толкова грешки към теб!
— Ти?… Към мен?
— Знаеш го, но твоето благородство не иска да го признае. Единствено аз съм виновна за всичко, което изтърпя!
— Какви ги говориш!
— Ти тръгна от Уилкинсфийлд, за да издириш Артър. Щеше ли да го сториш, ако не ме… обичаше?
Той я сключи в обятията си.
— Елми, моя Елми, колко те обичам!
— И колко аз теб!
— Мен, болния? — изтърси той безкрайно сериозно.
— Тъкмо затова толкова повече!
Тя го притегли плътно към себе си и го целуна.
— Кой… как… какво? — прозвуча откъм вратата удивен глас.