В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Моят брат е постъпил разумно. Дано не е чул думите, които преди малко му наговорих.
— Чух ги — отговори мъжът навъсено — и тези бели войни също ги доловиха. Ти ме нарече страхливец, това може да се върне назад само с кръв или молба за прошка. Ако не ме помолиш за извинение, аз ще се бия с теб, докато един от двама ни отиде във Вечните ловни полета.
Беше неумолимо искане. Разкъсващата мечка сви вежди, ала надви страстите си.
— Аз не се страхувам от битката, но защо трябва и да те убивам, след като преди това съм те оскърбил? Ти ще ми простиш думите, защото аз знам, че ръката ти е храбра и силна, и че не се боиш от никой враг.
— Моето ухо вече не си спомня думите ти. Ти нищо не си ми казал.
— Тогава можеш да вземеш участие в съвещанието!… Преди туй обаче искам да видя войните си и да се убедя, че с тях се отнасят добре.
— Последвай ме! Ти ще ги поздравиш — каза Олд Файерхенд.
Мохавите вечеряха. Когато видяха вожда си да влиза, те се надигнаха и отправиха угрижени очи към него с пълното убеждение, че ще чуят гневни думи.
— Моите братя са постъпили умно — каза, напротив, Разкъсващата мечка. — Ние ще сключим мир с апачите и марикопите.
След предписаните церемониалности съвещанието започна.
Индианците по коридорите чуваха високите гласове на ораторите и когато в заключение из помещенията се разнесе силният мирис на тютюн, всеки беше убеден, че мирът е победил.
И това веднага се потвърди. Олд Файерхенд излезе с вождовете и белите от съвещателната зала и даде заповед мохавите да си получат обратно оръжията.
С това честта на тези, които се бяха предали в плен без съпротива, беше възстановена. Сред хората възцари всеобща радост. Вярно, радостното настроение на червенокожите не се изразяваше като при белите. Те разговаряха с приглушени гласове, всичките им движения бяха спокойни и отмерени, но очите блестяха и марикопи, мохави и апачи проявяваха помежду си общителност, каквато само индианци при такива обстоятелства могат да проявяват.
— Нека сега моят бял брат дойде с мен — обърна се Разкъсващата мечка към Олд Файерхенд. — Искам да му предам пленниците.
Двамата излязоха пред постройката, където лагеруваха мохавите. Появата на техния предводител ги изпълни с удовлетворение.
— Нека моите братя отхвърлят грижите — извика вождът. — Те се намираха в голяма опасност, защото, без да имат представа, бяха обкръжени от превъзхождащ враг. Този бял воин обаче ни предложи мир. Той е Белия вожд и успя да постигне примирие между мохавите, марикопите и апачите.
— Уф, уф! — разнесоха се викове наоколо. Хората се занатискаха да приближат до мъжа, чието име край всички лагерни огньове се произнасяше единствено с уважение и благоговение.
Олд Файерхенд бе принуден да си проправи път през тях до пленниците, които не бяха разбрали думите на вожда, понеже бяха изречени на наречието на мохавите. Но когато високата фигура на ловеца, която дори в нощния мрак не можеше да се сбърка, изплува пред тях, Уилкинс надигна глава с радостен вик.
— Мастър Файерхенд! Вие тук? Слава на Бога! Това е спасението!
— Да, сър, вие сте свободни.
— Най-сетне! Как пък успяхте да се справите?
— С малко благоразумие, драги ми сър. Елате, моля, с мен вътре!
— Тая работа няма да стане така бързо, както си мислите, защото съм вързан.
Но няколко индианци вече приближиха по заповед на предводителя си да развържат ремъците, докато Олд Файерхенд се зае с Елми, Гълъбицата на вековната гора.
— Боже, как ли ще ви се отблагодаряваме, сър? — каза тя съвсем изтощена. — Какъв страх и безпокойство преживяхме!
Същевременно се облегна крепко на ръката на Олд Файерхенд.
— Я кажете най-напред, как стоят нещата в Долината на смъртта? — попита Уилкинс.
— Горе-долу добре, сър. Тук ви очакват няколко изненади. Моля, следвайте ме!
Олд Файерхенд вече бе дал знак на Сам, който също беше дошъл. Той отведе най-напред Уилкинс и Елми в една стая, в която се намираше не някой друг, а Артър, племенникът на плантатора. Тикна двамата вътре и захлопна след тях вратата.
Тримата стояха няколко секунди безмълвно едни срещу други. През последната година Артър беше много изстрадал — и физически, и душевно. Дори за неговите родственици бе трудно да го познаят. Но и плантаторът бе много остарял. Косата му беше посивяла, а лицето — обрамчено от снежнобяла брада, която му придаваше съвършено друг вид. И Елми не беше по-малко променена. По времето, когато Артър се бе сбогувал с нея и чичо си, тя беше все още едно девойче, ала в радост и страдание девическите черти бяха съзрели, възприемайки женствен израз.