В долината на смъртта

— Вярно! Ключалката на касетата може да се отвори само с ключа на белезниците. Аз я намислих тая конструкция, понеже винаги носех ключа, когато слизах в шахтата.

— Да ама сега ти го отнеха. Как смяташ да се добереш до мангизите?

— С обединени усилия сигурно ще ни се удаде да измъкнем сандъчето.

— После накъде ще се насочим?

— Най-напред към майката на Хуанито. При нея ще трябва да се снабдим с други дрехи, защото сигурно ще ни издирват с публична обява.

— Тя къде живее?

— В Дос Палмас. Казва се Хуана Алварес и държи вента.

— Дос Палмас е разположен на юг оттук край железопътната линия, нали?

— Да. А сега си дай труда да си освободиш и другата ръка.

— Това веднага ще стане.

— Ами веригата към зида?

— Ще я скъсам с въртене. Достатъчно як съм.

Бил беше държал ключето в устата. Сега го пъхна и в ключалката на лявата ръка… тя отскочи с щракане.

Облекчен, той отстрани белезниците. Сега бе необходимо само да се наведе и да отвори ключалката, която го държеше за халката в зида. Че уж трябвало да превърти веригата, той го бе казал само за заблуда, за да не се издаде за ключа.

Сега най-сетне беше свободен — веригата падна с дрънчене.

— Освободи ли се? — попита Ролан.

— Да.

Мъжете се разкрещяха. Това бе спасение от сигурна смърт.

— Слава Богу! Запали светлина! — трескаво подвикна Ролан.

— Светлина?

— Не видя ли лампите на земята? С тях си светеха работниците. Прахан, кремък, чакмак и фитили ще намериш в нишата срещу мен.

Скоро загоря пламъчето на една от малките лампи.

— Така е добре! — каза Ролан. — Сега иди до ъгъла. Зад стълбата се търкалят няколко железни пръта, с които лесно ще можеш да разбиеш оковите ни.

Бил Нютън избухна в грозен смях.

— Мислиш, че сега ще освободя и вас? Първо трябва да разбера дали си ми казал истината.

— Ама с тая безполезна проверка само ще изгубим ценно време! За Бога, вярно е!

— За Бога? — осмя го оня. — Хайде, хайде, мастър Ролан, там ти притежаваш дяволски малко кредит. Сигурно ти е ясно, че предпочитам да разчитам на самия себе си. Та изчакай, докато се върна!

Всички атакуваха с молби и злостни проклятия мнимия си спасител — нищо не помогна. Бил не им обърна внимание, а започна да се изкачва със светлината по стълбата, оставяйки другите в мрака.

Трябваше да се изкатери много високо и мина доста време, докато достигне петото от последните стъпала и открие камъка зад него. Правилно, той беше хлабав и Нютън съумя да го измъкне. Желязната вратичка излезе наяве и зад нея сандъчето. Ключът ставаше… то изскочи.

Той провери грижливо съдържанието и възкликна полугласно — сандъчето съдържаше повече от пет хиляди долара суха пара и разни пръстени и скъпоценности. Очите му искряха, докато пъхаше всичко по джобовете си.