В долината на смъртта

— Също толкова.

— Не е достатъчно. Имаш ли парите?

— Да.

— Да не би горе в къщата, където сега Олд Файерхенд е господарят?

— Не. Имам си тук скривалище.

— Къде?

— Това си е моя тайна.

— Тогава задръж си, в името на Дявола, тайната! Аз пък ще си пазя моята!

— Само не се пали толкоз!

— В крайна сметка аз изобщо не се нуждая от теб. Впрочем щом имаш хиляда долара, то сигурно ще имаш и още. Вероятно ще можеш да ми дадеш и двете хиляди, които ми обещаха другите?

Ролан се поколеба известно време.

— Да, бих могъл — изръмжа после мимо волята си.

— Добре. Тогава ще ви кажа: бягството е възможно. Само че по напред искам да знам дали ще получа гарантирано парите, и дали ще ни се удаде да се изметем оттук, ако смъкна на себе си и на вас оковите.

— По този пункт искам да те успокоя. Ако не съм окован, мога във всеки момент да духна.

— По какъв начин? Някоя тайна галерия ли има?

— Не. Ти огледа ли помещението, когато преди малко горяха фенерите?

— Да. Една стълба води нагоре.

— Стълбата отива до зъберите на скалите.

— А после надолу?

— С помощта на въже.

— Имаш ли някакво?

— Да, то е тук.

До този момент Хуанито бе мълчал. Да говори, от една страна, му пречеха болките, а от друга, не желаеше да насочва повторно към себе си вниманието и заедно с него гнева на другите. Но обидите на Ролан разкъсваха вътрешностите му, особено дето беше наречен кривоглед креол. Ненавистта го ядеше и навремени той даже превъзмогваше болките. Сега подскочи.

— Той лъже, сеньор! — обърна се полускимтящо към Бил Нютън. — Не му вярвайте! Той няма въже!

— Знаеш ли го със сигурност? — попита Нютън.

— Да. Ако имаше тук такова и аз щях да го знам не по-зле от него!

Ролан яростно тресна оковите и изфуча като животно.

— Замълчи, окаяно говедо такова!… Аз заявявам: въжето е тук!

— Искате само да измамите сеньор Нютън! Той ще ви помогне да се сдобиете със свободата, но въже, което да стига от зъберите до подножието на скалите, тук няма!

— Добре — каза Нютън спокойно. — Виждам, че искат да ме избудалкат и ще се спасявам следователно индивидуално.

— Не се оставяй да те подведе! — кресна Ролан. — Макар да не нужно да отговарям на джафкането на това скалпирано куче, ще ти издам тайната си, за да видиш, че нямам намерение да те будалкам!

— Ще ми е приятно!

— При начина и метода, както въртях тук далаверата си и както бух принуден да набирам работниците си с отвличане, беше близко до ума, че все някога ще си навлека неприятности. Ето защо бях длъжен да се подготвя за такъв случай. Трябваше също така да взема мерки и за нелегално бягство. Устроих си една тайна каса и скрих в готовност едно въже, за чието съществуване естествено знаех само аз.

— Е, казвай най-сетне къде си го дянал, де! — настоя Бил Нютън нетърпеливо.

— До стълбата се извисява един дебел железен пилон. Видя ли го?

— Да.

— Пилонът е кух, представлява тръба, топката в чийто горен край може да се развива. Въжето е скрито във вътрешността на тръбата. То е дълго точно колкото нея и понеже тя, се издига догоре, значи и то стига от зъберите до подножието на скалите. До последната топилна пещ горе има една здрава желязна кука, за която може да се върже въжето.