В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Защо не? Да не би от любов към теб? Ти си получавала своята радост от нещастието на затворниците и си постъпвала като жена-сатана. Дяволът вече ти се радва!
Сега Лефлър опита последно средство.
— Бил, спомни си, че горе при Синята вода те спасих от пленничество!
— Да не би пък да претендираш и за благодарност, мастър? По моему, благодарността винаги е била рядко растенийце при теб. От благодарност искаше даже да ме тикнеш в този подземен пъкъл. Не, приятелче, не си давай труда!… Сега аз тръгвам. Вземам си сбогом с молбата да си спомняте с вярна любов за мен, когато ви метнат въжето около врата! Това ще бъде чувство, изпълнено с такова блаженство, че ви го пожелавам от все сърце. Останете със здраве!
Бил Нютън сложи крак на стълбата.
— Сатана! — изрева Уолкър. — Освободи ни!
— Бил, скъпи ми Бил, добрички ми Бил! — изхлипа Ролан.
— Ха така, жалки кучета! — изхили се подигравателно Бил Нютън. — Смирени и унизени исках да ви видя пред нозете си. Пътувайте за джендема! Аз обаче, аз съм спасен!
С тези думи той започна да се изкачва.
— Бил, миличък! — поднови крякането старата.
— Бил, вземи само мен! — зави Лефлър. — Десет хиляди долара ще ти дам!
— Не и за десеторно повече.
— Слуга ще ти стана! — закрещя внезапно Уолкър. — В продължение на целия си живот… само не ме зарязвай така долно…
От ъгъла, където лежеше скалпираният, задрънчаха вериги. И пронизителният, безумен кикот преряза всичко като с нож — и хленчове, и проклятия.
Дори Бил Нютън изтръпна под този кикот. Той угаси светлината и се заизкачва по-бързо. И докато се качваше, проглушителният смях на Хуанито изпълваше шахтата.
— Това беше моето отмъщение! — промърмори. — Аз спечелих играта… аз!
После забърза неспокойно нагоре. Имаше чувството, че някаква преизподня се е впуснала по петите му.
Долината на смъртта лежеше в нощния мрак под него. Не можеше да различи нищо. Но на звездната светлина все пак намери скалния процеп, за който бе говорил Ролан.
Завърза въжето за желязната кука и го спусна предпазливо надолу.
— Хайде сега! Та ако ще и кожата от дланите си да охлузя!
Захващайки последователно едната ръка под другата, той започна спускането. Вървеше по-добре, отколкото си бе мислил. В скалния комин имаше неравности и малки издатини, на които тук и там можеше да сложи крак да отдъхне.
Стана така, че не се чувстваше изморен, когато достигна най-сетне земята. А и ръцете му едва-едва бяха пострадали.
Той остана заслушан известно време в пукнатината. Не полъхваше никакъв ветрец, никакъв издайнически шум не се чуваше.
— Накъде? — запита се. — Трябва да се насоча на юг. Там наистина се намират съгледвачите на апачите, но все ще се справя. По-лесно ще е да се промъкна сега през стражите, отколкото по-късно през цялата орда в долината. И после към Дос Палмас при Хуана Алварес!
Той залегна и запълзя напред, придържайки се към скалите. В един момент, когато бе плътно притиснат към няколко скални отломъка, чу полугласно подвикване.
— Уф!
Отляво по-нататък се разнесе в отговор същото подвикване. После няколко тъмни фигури притичаха край него, без да го забележат.
От далечината достигна някакъв шум, който можеше да произхожда само от копитата на много коне.
— Пазачите се разкараха и мохавите идват — каза си той. — Това е най-благоприятната възможност. Бързо, нататък!
Скочи и се затича срещу шума. Беше почти стигнал входа на котловината, когато трябваше отново да се хвърли на земята и да се скрие, защото мохавите пристигнаха.
Само минута по-късно и щеше да налети право в ръцете им.
Когато и последният червенокож изчезна, той се втурна в клисурата, която извеждаше навън, и с лудешка бързина я прекоси.
Най-сетне стоеше отвън.
— Sacre bleu[76]… беше добре изпълнено. Сега съм спасен. Пари за път имам. Вървете по дявола, негодяи! И ти заедно с тях, проклет Адлерхорст… защото ти насъска кучетата подире ми! Пак ще се срещнем ние и тогава ще си уредя с теб сметките!
21. Слънцето зад облаците
Мохавите завиха зад ъгъла на скалистия хълм и спряха пред къщата. Там видяха конете на своите хора — значи всичко беше наред.
Разкъсващата мечка слезе от мустанга и похлопа. След известно време врата се отвори и Анита излезе.
— Защо отваря една дъщеря на бледоликите? — поти той мнително.
— Такова ми е задължението.
— Къде е господарят на къщата?
— Храни се.
— А къде са войните на мохавите?
76
Sacre bleu! (фр.) — Дявол да го вземе! (Б. пр.)