Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Абе какво толкова! — възразява Лакшин. И тъкмо за тази статия, с реверанси, насмалко не му откъснаха главата. Така е, така е… Но човек се замисля: сносно е, ако само пишеш така, когато ти е превит вратът, ама и ако мислиш не по-високо, не по-широко. През ноември 1968 година изприказвах на Лакшин всичко това за статията му и той ми отговори:
— Не искам да се оправдавам с това, че не са ми дали да кажа нещо заради цензурата. Всичко мога да кажа и при цензура.
Е, това ли е всичко?…
И накъде сега, ако тази статия е подписана за печат на 19 август, а през нощта срещу 21-ви започва чехословашкият ужас, а на 23-ти, когато още не е готов сигналният екземпляр, а целият тираж като нищо може да бъде претопен, — обаждат ти се от райкома на партията и искат една незначителна формалност, абсолютно неангажираща резолюция в подкрепа на окупацията, която все едно и бездруго бе осъществена и победи, — защо пък да не дадеш таква резолюция? накъде ще скланяш Твардовски, когато пристигнеш във вилата му?
Може би Лакшин не всичко е мислел именно така — но така действаше.
А Твардовски, който доскоро мислеше и вярваше именно така, — тъкмо бе започнал да се променя, да се преориентира, да излиза извън рамките.
И от онези месеци през 1968-а, когато завърших „Архипелага“ и Твардовски толкова видимо ставаше по-задълбочен, търсеше, — ми се до щя да му го дам за прочит. Това му беше нужно — като желязна опора, това би му заменило дългите околни шетни по нашата най-нова история. Но съществуваха пречки:
— по-малката: да донеса „Архипелага“ от тайното скривалище и през 5-те дена, докато А. Т. го чете, да живея с него, да не изпускам книгата от очи;
— по-голямата: още при първата нетрезвост той няма да устиска, ще започне да споделя впечатления — и ще потече, ще потече моят най-варден, моят най-таен. (Тъй като, не знам защо, подозирах същата човешка слабост — неспособността да пази тайна, аз и на Ахматова не можех да дам да чете скришните ми книги, дори „Кръга“ — на такава поетеса! съвременничка! на нея ли да не й ги дам?! — не смеех. Напразно. Така си умря, без да ги е прочела.)
Все пак за ноември се разбрахме, че ще донеса на Трифонич „Архипелага“. Но когато пристигнах, той не беше на крака, появил се и тутакси на нечий юбилей си пийнал коняче, отново изнемощял. После пък не отишъл в редакцията, защото си монтирал в стаята на вилата библиотека.
И аз скрих „Архипелага“.
А след няколко дена, на 29 ноември, А. Т. излезе при мен от редакционното партийно събрание сърдечно весел, много доброжелателен, налетя да ме целува.
— Май не биваше да ви изкарвам от събранието?
— Аз да не съм председателстващ?! Видяха ме, че съм дошъл, поседях, стига им!
Естествено, заяде се за брадата ми. И веднага след това, самокритично:
— Когато станете знатен и богат — не си правете библиотеки колкото стаи… А впрочем какво да правя с подарените книги? Изпращат ли изпращат, купища, всеки с надеждата да отпечатат за него рецензия в „Новый мир“. Отговарям им: „Знаете ли как се получи в редакцията «Иван Денисович»? През гишето на регистратурата. При което авторът от разсеяност не беше написал адреса си и ми се наложи да го търся чрез криминалната милиция.“
Нова легенда, и не без тенденция.
Тия дни бяха се състояли избори за Академията на науките. В секцията за руски език кандидатствал Твардовски, но с натиск отгоре не дали да го изберат. Много е огорчен. Обаче:
— За моето самолюбие е достатъчно, че във вестника се появи кандидатурата ми.
От мен научи, че при общото гласуване физиците и математиците провалили и Леонов. Доволен е.
Но ето и нова тревога: онзи ден по Би Би Си май имало „провокационно предаване“, „променя цялата картина“. За какво става дума? Предавали цитати от писмото му до Федин — „и абсолютно точно! как е могло да се промуши?!“
Ами десет месеца се минаха!…
Как ли? Дори на мен ми го дадохте да го прочета под арест, ей тук в кабинета, без изнасяне!
А. Т. (добродушно, доволен от хрумването си): — Няма как да сте преписали и седемнайсетте страници!
(Вярно, само четири преписах тогава, екстракта.)
Все пак се надява: — Може да не са и седемнайсетте у тях?
Аз: В самиздат е цялото писмо! При нас в Рязан го донесоха дори не от литературните кръгове, а лекари.