Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Хората бяха достатъчно мъдри да не задават неудобни въпроси, а писателите достатъчно хитри, за да не ги предизвикват. Най-безобидните въпроси бяха за прототиповете на известни литературни герои, но твърде рядко нещата стигаха опасната зона за истината в живота и нейното литературно фалшифициране, което, аз мисля, би трябвало да бъде главната тема на всеки сериозен литературен разговор в България.
И все пак, въпреки инстинктивното благоразумие от време на време, макар и рядко, внезапна бомба експлодираше на такава среща. Добре запапагаленият урок от безсмислени въпроси и отговори отиваше по дяволите и сякаш силни гласове се провикваха: „Не виждате ли, че царят е гол?“
В студентския лагер пристигнах с кола рано следобед. Беше великолепно слънчево време. Гледайки автомобилния път, който се устремяваше нагоре към недостъпно чистите планински височини, със съжаление си помислих, че съдбата на Витоша щеше да последва Рила, че след няколко години нямаше да има и помен от красивата и съдържателна самота на върховете, че тучните пасища щяха да се осеят с празни консервени кутии и вестници, че благородната борба на туриста със стръмнините щеше да издъхне върху седалките на пъшкащ нагоре Москвич. Студентът, който ме посрещна, сякаш отгатна мислите ми и внезапно каза: „Превръщаме планината в клозет!“
Гласът му беше хапливо ироничен и явно изразяваше нещо, с което той не можеше да се примири. Той беше много висок, русоляв, с бистри сини очи и красиво лице. Движеше се малко тромаво и от време на време изпитателно ме поглеждаше. Явно се опитваше да разбере що за птица бях.
— Не съм чел нищо от вас! — каза той, докато пресичахме поляната към бараката, в която щеше да се състои срещата. После той добави без каквато и да е нотка на извинение: — Не чета днешна българска литература!… Не си мислете, че не съм опитвал… Колко пъти… момичетата говорят за тоя-оня писател и човек рече да не остане назад… но… — тук той се спря, обърна се с лице към мене и като ме гледаше в очите, каза: — Аз просто не знам, за какво пишете?
Гласът му беше знаменателно предупреждение, че срещата със студентите щеше да бъде далеч от обичайното представление, където всичко се знаеше отнапред. Междувременно забелязах погледите, които се хвърляха към колата ми — съвсем ново, лъскаво БМВ, и в миг пожелах да бях дошъл върху някакъв раздрънкай камион. Атмосферата в бараката, която служеше за стол на бригадата, беше неприветлива. Липсваше обичайната маса с червена покривка и вазата с цветя и съвсем невероятно за България, по стените нямаше никакъв портрет и никакъв лозунг. Дадоха ми един стол и студентите седнаха по масите около мен. Докато те идваха един по един в избелелите от слънцето сиви дочени бригадирски дрехи, моят водач ми каза, че ако искам, след срещата мога да хапна с тях нещо рядко — кюфтета от младо магарешко месо. Мислех, че се шегува. Веднага забелязах и пълното отсъствие на сервилната любезност, с която винаги ни обграждаха организаторите на такива срещи. Момчетата и момичетата ме гледаха със сериозни, строги лица и дори няколкото шеги, с които започнах, не промениха атмосферата. В бараката трябва да имаше над стотина души и още продължаваха да пристигат. Русият ми водач ме представи с твърде многозначителните думи: