Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Ниско, особено подсвирване му показа, че е забелязан, и то от приятели, защото в свирката той позна ловния сигнал на своя стар слуга Грегъри Гарт.
Не беше нужно да отговаря. Миг след това Гарт застана до него, придружен от бракониера.
Планът за по-нататъшните действия не беше разискван много време.
Всичко беше предварително обмислено, дори до обстоятелствата, които биха могли да се появят неочаквано.
Денси трябваше да избърза до своята колиба, където Ориол пазеше коня на Гарт — коня от кралските конюшни. Заедно с кончето на Денси това бяха единствените ездитни животни; осигурени за случая. Но тъй като Денси нямаше да тръгва с тях, защото в този момент бягството му не беше необходимо, а индианецът можеше да ги следва пеш така бързо, както ако беше на кон, сметнаха, че двата коня са достатъчни.
Жилището на дърваря се намираше близо до пътя за Оксфорд, а понеже щеше да се изгуби време, за да се преведат конете до задния път, който минаваше покрай Хеджърли, решиха Денси и индианецът да изведат конете по една тясна пътечка през гората Уопси и там да се срещнат с Холтспър и Гарт, които щяха да тръгнат пеш по успоредния, но по-малко използуван път.
В този план, хитро измислен от Гарт, се вземаше предвид, че може да бъдат преследвани, а в такъв случай преследвачите вероятно ще се движат по главния път.
След като уговориха срещата, бракониерът пое пътя към жилището си, а Гарт поведе Холтспър по пътеката през гората, която вече познаваше; прехвърлиха се през оградата на имението и тръгнаха по конската пътека към Хеджърли.
След половин миля те стигнаха до мястото, където гората Уопси граничеше с пътя, отделена от него с грубо скована ограда.
Гарт вървеше напред и известно време мълчеше, сякаш зает с някакви тайни планове.
— Няма скоро да се съмне — каза той най-сетне, поглеждайки към небето. — Май че ще имам време за тази работа.
Забележката беше отправена по-скоро към него самия, отколкото към спътника му. Гарт като че искаше да успокои мисълта си за нещо, което му се виждаше съмнително.
— Ще имаш време за какво? — попита Холтспър, който бе чул думите му.
— О, нищо важно, мастър Хенри, една дребна работа, дето трябва да я свърша ей там в гората. Няма да трае повече от десет минути; а сега няма време — ще ви я разправя, като се върна. А! Ето я пролуката, която търся. Ако вървите бавничко, ще ви настигна, преди да сте излезли от гората. Ако не, моля ви се, почакайте ме малко. Докато мигнете три пъти, ще съм тук. Бързо ще се върна.
Като каза това, бившият разбойник се вмъкна през пролуката, запъти се към дърветата и скоро изчезна в гъстата гора.
Холтспър тръгна по пътя с по-бавни крачки, като се питаше каква може да бъде причината, която така неочаквано отне странния му водач.
Но скоро мислите му го пренесоха при тази, с която неотдавна се бе разделил, и докато вървеше под безмълвните сенки на дърветата, душата му се върна към оная мила сцена, която сгряваше спомените му.
След дъжда окъпаните цветя разливаха своя аромат в топлия въздух на есенната нощ. Луната се бе показала внезапно сред рунестите облаци, които във фантастични форми се движеха по лицето на синьото небе.
Под нейната весела светлина Холтспър вървеше бавно напред, припомняйки си отново и отново близкото и приятно минало, което оцветяваше с розов блясък бъдещето му въпреки облаците, които се снишаваха над него.
Имаше опасности както пред него, така и зад него. Свободата и животът му бяха застрашени. Той знаеше това, но радостта от приятния спомен, нежният глас на Мериън Уейд, който още звучеше в ушите му, целувките й, които усещаше върху устните си — всичко това не му позволяваше да мисли за опасностите.
Жалко! Жалко, че така безразсъдно бе забравил за своята безопасност, забравил бе всичко освен току-що свършилата среша, която приличаше повече на прекрасен сън, отколкото на случка от действителния живот.
Обхванат от тези приятни мисли, Холтспър бе изминал около двеста-триста ярда от мястото, дето Гарт го остави. Той продължаваше напред, когато някакъв звук, долитащ от вътрешността на гората, прекъсна мислите му и го накара да се спре и ослуша.
Това беше човешки глас и приличаше на стенание на страдащ човек. Но от време на време гласът ставаше по-висок, сякаш някой възклицаваше гневно.
В този час на нощта и в тази самотна местност — Холтспър знаеше, че областта е слабо населена — звуците изглеждаха още по-странни, а тъй като долитаха от посоката, в която бе отишъл Гарт, Холтспър не можеше да не ги свърже със своя спътник.