Бялата ръкавица

Вероятността затворникът му да се изплъзне и последиците от това, тъй ясно представени пред невнимателния часовой, изведнъж сложиха край на нерешителността му и без да се противи повече, той се присъедини към другите; водени от момичето, те се впуснаха да преследват затворника.

Вместо да тръгне към мястото на срещата, което тя самата бе съобщила на Холтспър, Бет изведе кирасирите от парка през съвсем друга пътека. Тя знаеше, че досега беглецът трябва да е намерил тези, при които го беше изпратила, и че не е вече в парка, а върви по задния път — към Биконсфийлд. Нейното намерение беше да го пресрещнат и това все още можеше да стане, като се премине бързо по една добре известна й странична пътека, извеждаща на пътя, по който той щеше да тръгне. Затова тя поведе преследвачите по тази пътека.

Като стигнаха на пътя, те започнаха да се движат по-бавно. Дъждът беше спрял и току изведнъж луната се появи на ясното небе. Началникът на стражата, който беше опитен разузнавач, им заповяда да спрат.

— Няма защо да вървим по-нататък — каза той, разглеждайки пътя. — Никой не е минал оттук преди нас. Виждаш ли, моя хубава водачко, няма никакви следи.

— Значи сме ги изпреварили — отвърна момичето. — Знам, че по този път трябва да минат. Сигурна съм.

— В такъв случай по-добре да чакаме тук — каза началникът на своите хора. — Мястото е много добро за засада. Тези храсти ще ни скрият от очите на всеки, който идва по пътя. Тихо! Сигурен съм, че чух глас!

Войниците, които разговаряха шепнешком, послушаха заповедта на своя началник, смълчаха се и се ослушаха.

Наистина чуваше се глас, човешки глас. Той звучеше като пъшкане на болен! Чуваше се глухо и идваше отдалеч.

— Звучи, като че някой нещастник предава богу дух — промълви един от кирасирите.

— Кукумявките кряскат между дърветата — предположи друг.

— Ш-т! — възкликна отново началникът. — Чувам други гласове — наблизо. Ш-т!

— Добре — каза той, след като се ослуша за известно време. — По пътя зад нас идват хора! Сигурно са те! Хайде! Трима от вас — на тази страна, а другите — от другата страна на пътя. Стойте тихо, докато приближат съвсем. Като ви дам знак, скочете върху тях. Бързо, другари! Не мърдайте, докато не чуете сигнала ми!

Войниците се подчиниха веднага и се оттеглиха в храсталака. Някои коленичиха между храстите, а други останаха прави, но се прикриха зад дънерите на буковете.

Началникът им се прикри по същия начин, а водачката се беше отдалечила на доста голямо разстояние и сега стоеше и трепереше между дърветата като някой гузен обвинител; страхуваше се да наблюдава гледката на залавянето, което тя бе ръководила до успешния му край.