Пробуждането на демона

В началото обаче не го разбирах и когато пътят ме отведе в познатите земи на моето детство, уплаших се, че съм се завърнал по погрешка, воден не от прозрение, а от най-обикновен спомен.

Сега обаче знам, че съм грешал. Тук е мястото, където принадлежа, тока е земята, която тряска да браня, макар гордите и обитатели да са убедени, че нямат нужда от ничия закрила и предложа ли им я, със сигурност ще ми откажат.

Сега тук има повече хора отпреди. Тревясал лъг си остава малко селце, с едва осемдесетина жители (гоблините така и не го нападнали, след като опустошиха Дъндалис), но на около тридесетина мили оттам, още по-навътре в Дивите земи, има ново поселище с двойно повече обитатели. Наричат го Края на света и ми се струва, че трудно биха му намерили по-подходящо име.

И не само това, чичо Меидър, не само това! Докато ме нямаше, те са построили Дъндалис наново и са му оставили старото име. Все още не знам какво точно изпитвам. Дали техният Дъндалис се издига в чест на стария или е грозна насмешка? Заболя ме, наистина ме заболя, когато, крачейки по широкия път, които са направили, се натъкнах на знак (нов, защото при нас нямаше такива), които обозначаваше границите на селото. Признавам си, за миг дори се запитах — не!, повярвах си, — че спомените ми за опустошението през онзи гибелен ден, са някаква грешка, ужасна, необяснима грешка.

Кой знае, казах си аз, може би елфите са ме измамили, за да ме задържат при себе си, да убият желанието ми да се завърна у дома, при семейството и близките си!

Под името, изписано на знака, някои беше надраскал думите „Дъндалис дан Дъндалис“, а под тях друг шегаджия беше добавил „Макдъндалис“. И двете означаваха едно и също — син на Дъндалис. Още тогава трябваше да се досетя.

Ала аз, обзет от трескаво нетърпение, не обърнах особено внимание и ускорих крачка, бързащ да стигна същинското село — село, което никога дотогава не бях виждал.

Сега тук има пивница, по-голяма от гостилницата, в която се събирахме преди и построена върху основите на стария ми дом.

Построена от непознати.

Мъчителен миг бе тока за мен, чичо Мейдър; имах чувството, че никога не съм бил токова не на място.

Вях се завърнал у дома, ала това не беше моят дом.

Хората уж бяха същите — силни и корави като преди, по-сурови и от най-лютата зимна нощ — и все пак бяха различи. Нямаше го старият Броуди, нито Бънкър Кройър, нямаше го Шейн Макмайкъл, нито Томас Олт, нямаше ги мама и татко, нямаше я и Пони.

Нямаше го Дъндалис.

Отказах поканата на кръчмаря (приветлив и весел човек) и без да кажа нито дума (именно в този миг, предполагам, жителите на новия Дъндалис започнаха да ме смятат за чудноват), се обърнах и поех натам, откъдето бях дошъл. Гнева си изкарах на пътния знак, признавам си, изкъртих най-долната му дъска, там, където някой, си бе направил шега с опустошения ми дом.

Никога не се бях чувствал толкова самотен, нито дори онази сутрин, когато се събудих в изпепеления си дом, насред гибелта и пожарищата. Светът беше продължил напред и без мен. Единственото, което ми се искаше в този миг, чичо Мейдър, бе да поговоря с теб, затова си тръгнах и поех на север, където, помнех отпреди, скрити зад едно възвишение, имаше няколко малки пещери и в една от тях, вярвах аз, щях да открия Оракула. Щях да открия теб, чичо Меидър.