Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
— Вашето задължение, сър Джон — отговори лекарят, — е да бъдете съдия, а не отмъстител.
— В крайна сметка същото нещо, наречено с друга дума. — Той се приближи към Лайонел и загледа хубавото бледо лице, над което вече витаеха тъмните сенки на смъртта. — Поне да проговореше в интереса на предстоящото прилагане на правосъдието! Да можехме да имаме поне неговите лични показания, в случай че някога се потърси от мене сметка за обесването на Оливър Тресилиън.
— Такъв въпрос положително не може никога да възникне, господине — забеляза лекарят. — Думата на госпожица Розамунд ще е достатъчна без всякакви други показания, ако изобщо някога стане нужда дори от това.
— Да! Престъпленията му срещу бога и човека са твърде добре известни, за да може който и да е да се усъмни някога в правото ми да се разправя с него без всякакво бавене.
На вратата се почука и личният слуга на сър Джон влезе със съобщението, че госпожица Розамунд желаела незабавно да го види.
— Сигурно е нетърпелива да узнае какво става с него — реши сър Джон и изпъшка: — Боже мой! Как да й го кажа? Да я смажа точно в часа на избавлението й с такава новина! Имало ли е някога по-жестока ирония? — Той се обърна и пристъпи тежко към вратата. Там се спря. — Нали ще останете при него докрай? — запита той лекаря.
Мастър Тобиъс се поклони.
— Разбира се, сър Джон. — И добави: — Няма да е дълго. Сър Джон пак погледна към Лайонел — прощален поглед.
— Бог да успокои душата му! — дрезгаво промълви той и излезе.
На средната палуба за миг се поспря, обърна се към неколцина моряци и им заповяда да прехвърлят въже с клуп през някоя рейка и да изведат вероотстъпника Оливър Тресилиън от неговия затвор. После с бавни, натежали стъпки и с още по-натежало сърце се качи по стъпалата към укрепената горна палуба.
Слънцето, току-що изгряло в тънка златиста омара, блестеше над морето, леко набраздено от свежите, чисти ветрове на утринта, които бяха опънали и сетната педя от техните платна. Далече пред тях, като неясно, забулено от облаци очертание, лежеше брегът на Испания.
Продълговатото бледо лице на сър Джон беше неестествено печално, когато влезе в кабината, където го чакаше Розамунд. Той й се поклони със сериозна учтивост, свали шапката си и я захвърли върху един стол. Последните пет години бяха прошарили гъстата му черна коса с няколко бели кичура, а на слепите очи тя беше особено много посивяла и го състаряваше, за което допринасяха и дълбоките бръчки на челото.
Той се приближи към нея, а девойката се изправи да го посрещне.
— Розамунд, скъпа! — нежно рече той и стисна двете й ръце. И загледа със скръбни, загрижени очи бялото й възбудено лице. — Достатъчно ли си отпочина, дете мое?
— Да съм си отпочинала? — откликна се тя с тон на учудване, че може да предположи такова нещо.
— Бедничката, бедничката! — промърмори сър Джон, както би го направила някоя майка, притегли я към себе си и погали блестящата й коса. — Сега ще бързаме за Англия с опънати до сетен предел платна. Не губи кураж и…
Но тя буйно го прекъсна, дръпна се от него, когато заговори, и сърцето на Сър Джон се сви от предчувствието за онова, което щеше да го попита.
— Дочух току-що един моряк да казва на друг, че имате намерение да обесите сър Оливър Тресилиън без всякакво бавене… още тази сутрин.
Сър Джон я разбра съвсем погрешно.
— Успокой се — каза той. — Правосъдието ми ще бъде бързо, отмъщението — сигурно. Въжето, на което ще увисне, за да се озове в пъкъла, е вече прехвърлено през рейката.
Дъхът й секна и тя притисна ръка до сърцето, сякаш за да обуздае внезапния му трепет.
— А на какви основания — запита го тя с тон на предизвикателство, като го загледа направо в лицето — възнамерявате да сторите това?
— На какви основания ли? — заекна сър Джон. Той се вторачи и се навъси, смаян от нейния въпрос и тона й. — На какви основания? — повтори той почти глупешки в безкрайното си изумление. После я загледа по-внимателно и обезумелият й поглед бавно му подсказа едно обяснение на думите, които отначало му се бяха видели необясними.
— Разбирам! — промълви той с безгранична жалост, защото заключението, до което стигна, бе, че разумът й е съвсем разстроен след ужасите, през които беше преминала напоследък. — Трябва да си починеш — каза той нежно — и да не мислиш за такива неща. Остави ги на мен и бъди сигурна, че аз достойно ще отмъстя заради теб.
— Сър Джон, вие не ме разбирате правилно, струва ми се. Аз не желая да отмъщавате заради мен. Запитах ви на какви основания възнамерявате да направите това нещо и вие не ми отговорихте.