Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Такива си бяха всичките Килигрю, уверява ни лорд Хенри Гоуд, като се спира тука за дълго и прави едно от онези отклонения, с които се впуска в историята на семействата, чиито членове случайно се появяват в неговите записки. „Те винаги са били — казва той — поривисти, невъздържани хора, честни и достатъчно почтени в кръга на преценките си, но спъвани от липсата на проницателност в тези си преценки.“
Както в по-раншното си взимане-даване с Тресилиъновците, така и в този съдбоносен час сър Джон като че ли наистина потвърждава критиката на негова светлост. Имаше поне двадесетина въпроса, които един проницателен човек би задал в този миг и нито един от които, както изглежда, не проблесна в ума на рицаря от Аруинак. Ако нещо го спря на прага и го накара да забави изпълнението на онова, което беше решил да извърши, без съмнение причината се криеше само в любопитството му да узнае какви ли още щуротии се кани да му разправи Розамунд.
— Този човек е страдал — каза му тя и не се повлия от резкия смях, с който той подигра тези й думи. — Един бог знае какво е изстрадал с тялото и душата си за грехове, които никога не е извършвал. За повечето от тези страдания съм била виновна аз. Сега зная, че не той е убил Питър. Зная, че ако не беше една непочтена моя постъпка щеше да е в състояние да го докаже по неопровержим начин без помощта на друго лице. Зная, че е бил отведен, отвлечен, преди да може да отхвърли обвинението, и като последица от всичко това за него не е оставало друго, освен да избере живота на вероотстъпник. Главната вина е у мене и аз трябва да я изкупя. Оставете ми го! Ако ме обичате…
Но това беше прекалено много за сър Джон. Жълтеникавото му лице пламна.
— Нито дума повече! — сряза я той. — Именно защото те обичам, обичам и съжалявам от все сърце, не желая да те слушам. Струва ми се, че трябва да те спася не само от този подлец, но и от самата теб. В противен случай не бих изпълнил дълга си към теб, бих изневерил на покойния ти баща и на убития ти брат. После ще ми бъдеш благодарна, Розамунд. — И пак понечи да излезе.
— Ще ви бъда благодарна? — извика тя със звънлив глас. — Аз ще ви проклинам! Цял живот ще ви мразя и ненавиждам, ще ви смятам за чудовищен убиец, ако направите това нещо! Глупак! Не разбирате ли? Глупак!
Сър Джон се стъписа. Като човек с положение и име, бърз, безстрашен и с отмъстителен нрав, а също, би могло да се каже, с изключителен късмет, през целия му живот още не се беше случвало да бъде тъй прямо и открито съден. Розамунд в никой случай не беше първата, която го смяташе за глупак, но положително първа го нарече глупак в лицето и докато, общо взето, това можеше да послужи като доказателство за крайно здравия й разум, за него то бе само последно доказателство, че е умствено разстроена.
— Пфу! — каза той с нещо средно между яд и съжаление. — Ти си луда, невменяема! Умът ти е разстроен, ти виждаш всичко наопаки. Този сатана в човешки образ бил станал нещастна жертва на чужди козни, а аз съм се превърнал в очите ти на убиец… в убиец и глупак. И таз хубава! Ами! Скоро, когато си отпочинеш, когато се възстановиш, моля бога да видиш пак всичко в правилна светлина.
Той се обърна, все още целият разтреперан от възмущение, и го направи тъкмо навреме, за да не бъде ударен от вратата, която се отвори неочаквано отвън.
Лорд Хенри Гоуд, облечен (както разказва сам той) целият в черно и със златната огърлица — отличителният знак на неговата служба, зловещ знак, ако умееха да го изтълкуват — на широките му гърди, стоеше на входа, рязко изрязан в блясъка на утринното слънце зад гърба му. Добродушното му лице трябва да е било без съмнение извънредно сериозно, в тон с дрехите, които си беше сложил, но изражението му сигурно малко се е смекчило, когато е спрял поглед върху Розамунд, застанала там край масата.
„Много се зарадвах — пише той — да я намеря толкова отморена и като че ли съвсем на себе си и изразих задоволството си.“
— Щеше да е по-добре да си легне — тросна се сър Джон; по жълтеникавите му бузи още горяха две трескави петна. — Тя е разстроена много.
— Сър Джон греши, ваша светлост — спокойно го увери девойката, — съвсем не съм неразположена, както той смята.
— Много ми е драго, мила моя — каза негова светлост и мога да си представя въпросителния му поглед да шари от единия към другия, да забелязва белезите на яда у сър Джон и да се чуди какво ли е станало. — Може — добави той сериозно — случайно да дотрябват вашите показания в печалната работа, която ни предстои. — Той се обърна към сър Джон: — Наредих им да доведат затворника, за да го съдим. Няма ли да ви дойде твърде много такова мъчение, Розамунд?