Владение на мрака

— Мога да ви ги кажа сега. Знаем само първите имена на тези хора. Дотук не разполагаме с нито едно фамилно име. Дитер, Лука, Мария, Макс, Петер, Радо, Силвия, Матиас, Урсула. Матиас е бил главният. Ще ви изпратя списъка. Известна ни е и националността на някои от тях, но според мен това са по-скоро предположения.

— Има ли британци?

— Като че ли не, макар една от съседките да твърди, че Матиас като че ли бил англичанин — заради акцента му.

— Името не е особено английско.

— Може невинаги да се е казвал така — изтъкна Ди Стефано. — Хората като него постоянно се опитват да се преродят. Нови имена, ново минало. Така че, съжалявам, но като че ли в това няма кой знае какво за вас.

— Благодаря за всичко, което успяхте да направите. Знам, че е трудно да отделите хора, които да работят по такава задача.

— Инспектор Пири, според мен някой е бил убит в тази вила. Третираме случая като вероятно разследване на убийство. Опитваме се да ви помогнем в процеса на работата си, но повече ни интересува онова, което според нас се е случило там преди три месеца, отколкото събитията във вашата страна отпреди двайсет и две години. Търсим усилено тези хора. А утре ще закараме там кучета следотърсачи, както и радарни детектори, за да проверим дали няма да намерим заровен труп. Ще бъде трудно, защото местността е гориста, но трябва да опитаме. Така че, нали разбирате, нещата не опират само до отделяне на хора.

— Разбира се. Не съм искала да намекна, че не се отнасяте достатъчно сериозно към случая. Можете да ми вярвате, наясно съм с положението ви.

— Открихме и още нещо. Не знам дали това има някакво значение за вас, но тук е идвала някаква английска журналистка, разпитвала хората.

За момент Карен се озадачи. Никой не беше съобщавал нищо на медиите. Откъде се е взела тази журналистка, която е душила наоколо? После внезапно й дойде просветление.

— Бел Ричмънд — каза тя.

— Анабел — каза Ди Стефано. — Беше отседнала в една ферма горе в хълмовете. Заминала е днес следобед, вечерта се прибира в Англия. Съседите казват, че я интересували хората от „Бур Ест“. Едно момче казало на двама от моите хора, че се интересувала и от двама приятели на Матиас, някакъв английски художник и сина му. Но не знам нищо повече — не разполагам нито с имена, нито със снимки. Може би вие бихте могли да поговорите с нея? Може хората в Босколата да са решили, че предпочитат да разговарят с журналист, отколкото с ченге, вие какво мислите?

— Колкото и да е тъжно, мисля, че сте прав — отвърна Карен с горчивина. Размениха обичайните учтивости и празни обещания да си гостуват, после разговорът приключи. Карен смачка един лист на топка и го подхвърли към Фил. — Ще повярваш ли?