Владение на мрака

— Благодаря, че се съгласихте да се видим тук — каза той. — Не ми се искаше да будя отново у родителите си старите лоши спомени.

Акцентът му на човек от Файф беше почти напълно заличен. Ако трябваше да прецени набързо, Карен дори би го определила като немец с изключително добри познания по английски.

— Няма проблем — излъга тя. — Знаете ли защо подновихме разследването по случая?

Той седна на един зид, под прав ъгъл спрямо Карен и Фил.

— Баща ми каза, че подновяването било свързано с плаката, с който искаха откупа. Ново копие ли се е появило?

— Точно така. В една запустяла вила в Тоскана.

Карен чакаше. Той не каза нищо.

— Не много далеч от мястото, където живеете вие — каза Фил.

Синклер повдигна вежди.

— Не може да се твърди, че живея в съседство.

— Ако се съди по това, което намираме в интернет, разстоянието може да се измине с кола за седем часа.

— Щом казвате. Аз бих казал по-скоро осем или девет часа. Но тъй или иначе, не съм сигурен, че разбирам намека ви.

— Няма никакъв намек, сър. Просто се опитвам да ви обясня къде се намира това място — каза Фил. — Хората, нанесли се незаконно в тази вила, са имали пътуващ куклен театър. Наричали се „Бур Ест“. Ръководителите на групата се казвали Матиас и Урсула. Някога да сте ги срещали?

— Господи! — възкликна раздразнено Синклер. — Това е все едно да питате някой шотландец дали някога е срещал леля ви от Лондон. Доколкото си спомням, през живота си не съм стъпвал на куклен театър, дори и с децата. Не познавам човек на име Матиас. Единствената Урсула сред познатите ми работи в местния клон на банката, и много се съмнявам, че в свободното си време се занимава с кукловодство. — Той се обърна към Карен. — Мислех, че искате да разговаряме за Кат.

— Така е. Съжалявам, но аз мислех, че се интересувате защо подновяваме разследването — каза тя сериозно, възприемайки ролята на доброто ченге. — Предполагам, че вече сте загърбили всичко — сега, когато имате жена и деца.

Той отпусна ръце между коленете си, сплел пръсти.

— Никога не мога да загърбя тази история. Още я обичах, когато тя загина. Макар да ме бе отпратила, не минаваше ден, в който да не мисля за нея. Написах й толкова много писма. И не изпратих нито едно от тях. — Той притвори очи. — Но дори да можех да забравя Кат, никога не бих могъл да забравя Адам. — Той примигна ожесточено и срещна погледа на Карен. — Той е мой син. Кат не ми даваше да го виждам, докато беше съвсем малък, но похитителите го държат надалеч от мен вече двайсет и две години и половина.

— Мислите, че е още жив, така ли? — попита меко Карен.