Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Ей, Кими.
— Ей, Хенри.
— Защо вие с господин Ким нямате деца?
Дълго мълчание. После:
— Как да не сме имали деца. Имахме.
— Така ли?
Тя излива димящата супа в една от купичките с Мики Маус, които обичах като малък. Сяда и прокарва длани по косата си, приглажда белите кичури, отскубнали се от малкия кок на тила й. Поглежда ме.
— Яж си супата. Идвам ей сега.
Става и излиза от кухнята, чувам я как върви по найлона, с който е застлан мокетът в коридора. Гребвам си от супата. Почти съм я изял, когато Кими се появява отново.
— Ето. Това е Мин. Моето момиченце.
Снимката е черно-бяла и доста неясна. На нея едно мъничко момиченце на около пет-шест години стои пред къщата на госпожа Ким, пред тази къща, къщата, където съм израсъл аз. Облечено е в униформа на католическо училище, усмихва се и държи чадър.
— Това е първият й училищен ден. Толкова е щастлива, толкова уплашена!
Разглеждам снимката. Страх ме е да попитам. Вдигам очи. Кими гледа през прозореца отвъд реката.
— Какво се е случило?
— О! Тя умря. Още преди ти да се родиш. Имаше левкемия, умря.
Изведнъж си спомням.
— Обичаше ли да седи на люлеещия се стол отзад в градината? В червена рокличка?
Госпожа Ким ме гледа стреснато.
— Виждал ли си я?
— Струва ми се, че да. Преди много време. Когато бях на около седем години. Стоях съвсем гол на стъпалата за реката и тя ми каза да не съм идвал в градината й, а аз й отговорих, че това е моята градина, но тя не ми повярва. Не разбирах за какво става въпрос. — Смея се. — Каза ми, че ако не съм се махнел, майка й щяла да ме напляска.
Кими също се смее през сълзи.
— Беше много сладка, нали?
— Да, беше надрасла възрастта си.
Кими се усмихва.
— Да, Мин си беше доста отракана. Баща й я наричаше Госпожица Устатница. Обичаше я много.
Кими се извръща и бърше скришом очите си. Помня господин Ким като мълчалив човек, все седеше във фотьойла и гледаше спорта по телевизията.
— Коя година е раждана Мин?
— 1949. Почина през 1956. Странно, сега щеше да е жена на средна възраст със свои си деца. Щеше да е на четирийсет и девет години. Децата й щяха да са студенти, а може би щяха вече да са завършили.
Кими ме поглежда, аз също я гледам.
— Опитваме, Кими. Опитваме всичко, за което се сетим.
— Не съм казала нищо.
— Ъхъ.
Кими мига срещу мен, все едно е Луиз Брукс118.
— Ей, приятелю, нещо се запънах с кръстословицата. Девет отвесно, започва с „к“…
Клер: Гледам как водолазите от полицията влизат в езеро Мичиган. Облачно е и още от сутринта е много горещо. Стоя на кея на Демпстър Стрийт. Има пет пожарни, три линейки и седем полицейски автомобила, спрели са на Шеридан Роуд с мигащи светлини и включени буркани. Пристигнали са седемнайсет пожарникари и шестима лекари и санитари. А също четиринайсет полицаи и една полицайка, ниска, дебела бяла жена, чиято глава сякаш смачкана от фуражката, и която все ми повтаря някакви тъпотии, за да ме успокои, докато накрая направо ми иде да я бутна от кея. Държа дрехите на Хенри. Пет часът сутринта е. Изсипали са се и двайсет и един репортери, някои от телевизията с подвижни станции, микрофони и оператори, други от печатни издания с фотографи. В периферията на екшъна е застанала възрастна двойка, която, без да се натрапва, не крие любопитството си. Опитвам се да не мисля за разказа на полицая как Хенри е скочил от края на кея, хванат от прожектора на полицейския автомобил. Опитвам се да не мисля.
На кея се появяват още двама полицаи. Те се съвещават нещо с колегите си, които вече са тук, после единият от тях, по-възрастният, се откъсва от групичката и тръгва към мен. Има тънки старовремски мустаци със засукани нагоре краища. Представя се като капитан Майкълс и ме пита дали се сещам за причина мъжът ми да реши да посегне на живота си.
— Всъщност, капитане, не мисля, че е посегнал на живота си. Много добър плувец е, вероятно просто е излязъл да поплува до… Уилмет например… — махам аз най-общо на север. — Всеки момент ще се върне…
Капитанът явно не ми вярва.
— Навик ли му е да плува посред нощ?
— Страда от безсъние.
— Скарали ли сте се? Да не е бил разстроен?
— Не — лъжа аз. — Разбира се, че не сме се карали. — Гледам към водата. Сигурна съм, че не звуча особено убедително. — Заспала съм, той, изглежда, е решил да излезе да поплува и не е искал да ме буди.
118
Луиз Брукс (1906–1985), американска киноактриса, известна най-вече с ролите си в неми филми. — Б.пр.