Гравитационна дъга [bg]

Един мрачен следобед, къде, ако не в игрална зала „Химлер“, той я изненадва сама на рулетката. Тя стои с приведена глава и грациозно издадени бедра, изпълнява ролята на крупие. Служителка на Заведението. Облечена е в бяла селска блуза и раирана във всички цветове на дъгата широка атлазена пола с набор, която блещука под покривния прозорец. Почукването на топчето по движещите се спици нараства в продължителен скърцащ резонанс в покритото с фрески пространство. Катье се обръща едва когато Слотроп застава до нея. В дишането й се усеща печално замислен и бавно пулсиращ трепет: тя побутва жалузите на сърцето му, разкрива за Слотроп, извън него, в нея, кратки проблясъци на есенна земя, за които той само е подозирал, плашили са го само.

— Хей, Катье… — Той протяга ръка, закача с пръст една спица, за да спре колелото. Топчето пада в преградка, чийто номер те изобщо не поглеждат. Предполага се, че най-важното е да видиш номера. Но в играта зад играта, това не е същественото.

Тя поклаща глава. Слотроп разбира, че мислите й блуждаят назад в Холандия, преди Арнхайм — пълно съпротивление непрекъснато включено в съставената от тях двамата електрическа верига. На колко лъхтящи на „Палмолив“ и „Камей“ уши е тананикал песнички той, характерни за пред боулинг залата и зад рекламата на лимонада „Мокси“, песни отвори-ми-още-една-бутилка-в-съботната-вечер, и всички песни са назидавали, скъпа, няма значение къде си била, хайде да не живеем в миналото, единствено настоящето има смисъл…

Приемливо като за там и за онова време. Ала не и тук и сега, когато Слотроп потупва голото й рамо, наднича в нейния европейски мрак, смутен от него, той самият с права коса почти нямаща нужда от сресване, избръснат, лице без бръчки, такова непорочно нахлуване в игрална зала „Химлер“ препълнена с будещи недоумение немски барокови форми (тайнство на ръцете във всяко последно завъртане, което всяка ръка трябва да извърши, заради това, което ръката е била, което трябва да стане, за да може всичко да се получи точно по този начин… всичкият студ, всичките рани, докосвалата я някога умираща плът…) В позлатените извивки на игралната зала неговите скрити подбуди му се изясняват донякъде. Направените от Тях залози принадлежат на миналото, само на миналото. Техните залози изобщо не бяха вероятности, а вече наблюдавани повторения. Тук миналото предявява изисквания. То шепне, пресяга се и с отвратително подигравателна усмивка блъска своите жертви.