Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Нищо в това действие не привлече особено вниманието ми, защото често бях виждал да удрят обикновените хора като кучета. Но другият, който също беше ядосан, удари по същия начин човека с ръка. Външността и държането на братята беше толкова еднакво, че тогава за пръв път разбрах, че са близнаци.
От момента, когато слязохме при външната врата (тя беше заключена и един от братята я отвори, за да влезем, и после пак я заключи), аз дочух викове, които идваха от някаква стая на горния етаж. Заведоха ме право там и когато се качвахме по стълбите, виковете станаха по-силни. После видях жена, която лежеше със силна мозъчна треска.
Болната беше млада и много красива, определено на не повече от двайсет години. Косата й беше разпиляна, а ръцете бяха вързани до тялото й с платнени колани и носни кърпи. Забелязах, че превръзките бяха част от облеклото на благородник. На една от тях, шал с ресни за специални случаи, видях благороднически герб и буквата Е.
Видях това в първата минута на срещата ми с болната, понеже в неспокойните си движения тя се бе обърнала по очи, лежеше на ръба на леглото и беше налапала единия край на шала. Имаше опасност да се задуши. Първата ми работа бе да протегна ръка и да облекча дишането й. Когато отместих шала, зърнах бродерията в ъгълчето.
Обърнах я леко, сложих ръце върху гърдите й, за да я успокоя, и погледнах лицето й. Очите й се бяха разширили и гледаха безумно и тя постоянно издаваше пронизителни писъци, като повтаряше думите: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», после броеше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Спираше само за миг, заслушваше се и после пак викаше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», изброяваше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Правеше го по един и същи начин, без никаква промяна в реда или тона. Тези звуци се повтаряха непрекъснато заедно с моментната пауза.
— Колко време продължава това? — попитах аз.
За да различавам братята, ще ги наричам по-големия и по-малкия. По-големият е този, който се държеше по-властно. Отговори ми по-големият:
— Горе-долу снощи по това време.
— Тя има ли мъж, баща и брат?
— Има брат.
— Вие ли сте братът?
Той процеди много презрително:
— Не.
— Има ли някаква скорошна асоциация с числото дванадесет?
По-младият брат нетърпеливо възкликна:
— С дванадесет часа ли?
— Вижте какво, господа — казах аз, с ръце още върху гърдите й. — Аз не мога да направя нищо така. Ако знаех за какво идвам, щях да си взема някои неща. А така си губя времето. В това самотно място не могат да се намерят никакви лекарства.
По-големият брат погледна към по-малкия, който високомерно каза:
— Тук има кутия с лекарства. — Той я извади от някакъв шкаф и я сложи на масата.
Отворих някои от шишенцата, помирисах ги и долепих тапата до устните си. Ако не исках да използувам наркотици, които сами по себе си са отрова, не трябваше да прилагам нито едно от тези лекарства.
— Съмнява ли ви нещо? — каза по-малкият брат.
— Виждате, мосю, че възнамерявам да ги използувам — отговорих и повече не казах нито дума.
С мъка накарах болната да ги глътне и след дълги усилия тя прие дозата, която исках да вземе. Понеже исках да я повторя след известно време и понеже беше необходимо да наблюдавам ефекта, седнах до леглото й. Прислужваше една плаха и сдържана жена (съпруга на онзи мъж долу), която се бе свила в ъгъла. Къщата беше влажна, порутена и много скромно обзаведена — очевидно беше отскоро обитавана и се използуваше временно. По прозорците бяха наковани дебели стари пердета, за да заглушават писъците. Те продължиха в същия порядък: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!» с броенето до дванадесет и «шшшт!». Пристъпът беше толкова силен, че аз не отвързах ръцете, а само проверих дали не са болезнено стегнати. Единствената искрица надежда в случая беше, че ръката ми върху гърдите на болната имаше доста успокоително въздействие и понякога цели минути тялото й се успокояваше. Но не помагаше на виковете — те се повтаряха с ритмичността на махало.
Поради въздействието на ръката ми (предполагам) седях така на леглото половин час, а двамата братя гледаха отстрани. После по-големият каза:
— Има още един пациент.