Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Когато въведоха мъжа й, тя го погледна така окуражаващо, така твърдо, пълна с любов, възхищение, състрадателна нежност и същевременно смелост, че лицето му доби здравия си цвят, очите му просветнаха и сърцето му се оживи. Ако в този момент някой видеше въздействието на нейния поглед и върху Сидни Картън, щеше да забележи същия ефект.
В този несправедлив съд нямаше никакъв ред и никой не изслушваше спокойно обвиняемите. Сигурно тази революция нямаше да избухне, ако всички закони, правила и церемонии не бяха така чудовищно потъпкани, преди самоубийственото отмъщение на Революцията да ги направи на пух и прах.
Всички погледи бяха обърнати към съдебните заседатели. Същите решителни патриоти и добри републиканци от вчера, от оня ден, от утре и от в други ден. Сред тях се открояваше един енергичен мъж с ненаситно лице, чиито пръсти непрекъснато се движеха около устните му и чийто вид будеше голямо недоволство сред зрителите. Това беше Жак Трети от Сен Антоан — кръвожаден, жесток, подобен на човекоядец. Заседателите като някакви кучета се бяха събрали, за да осъдят хванатия елен.
След това всички се обърнаха към петте съдии и обществения обвинител. В тази част на залата днес нямаше никакви благоприятни изгледи. Само безпощадна, безкомпромисна, убийствена деловитост. После всички очи потърсиха нечий друг поглед в тълпата и одобрително засвяткаха, щом го зърнаха. Главите си кимнаха една на друга и после се наведоха напред в напрегнато внимание.
Шарл Евремоид, наречен Дарней. Освободен вчера. Отново обвинен и арестуван днес. Снощи му е бил връчен обвинителен акт. Заподозрян и разобличен като враг на Републиката, аристократ, издънка на тирански род и съсловие, обявено извън закона, защото е използувало отнетите си привилегии за безчестно подтисничество на народа. Шарл Евремонд, наречен Дарней, по силата на това обвинение, напълно мъртъв за закона.
С тия няколко думи започна прокурорът. Председателят попита дали обвиняемият е тайно или явно обвинен.
— Явно, председателю.
— От кого?
— Три гласа. Ернест Дефарж, продавач на вино в Сен Антоан.
— Добре.
— Терез Дефарж, негова съпруга.
— Добре.
— Александър Манет, лекар.
Залата зарева и сред шума доктор Манет седеше бледен и разтреперан на мястото си.
— Председателю, възмутено заявявам, че това е лъжа и измама. Знаете, че обвиняемият е съпруг на дъщеря ми. Моята дъщеря и нейните близки са ми по-скъпи от собствения ми живот. Кой и къде е този подъл конспиратор, който твърди, че аз съм предал съпруга на своето дете?
— Спокойно, гражданино Манет. Всяко неподчинение на Трибунала е наказуемо от закона. Що се отнася до нещата, които са ви по-скъпи от живота, нищо не може да бъде по-скъпо за добрия гражданин от Републиката.
Забележката беше посрещната с шумни възгласи. Председателят разклати звънеца и продължи разпалено:
— Ако Републиката поиска от вас да пожертвувате детето си, вие сте задължен да го пожертвувате. А сега слушайте по-нататък. И мълчете!
Отново се надигнаха лудешки викове. Доктор Манет седна, очите му шареха наоколо, устните му трепереха. Дъщеря му се притисна до него. Заседателят с ненаситното лице потри ръце и отново сложи ръка на устните си.
Когато залата се успокои, извикаха Дефарж, който бързо разправи как докторът бил в затвора, как като момче бил прислужник на доктора, как са го освободили и какво е било състоянието на затворника, когато е бил освободен и предаден на него. Последва кратък разпит, тъй като съдът процедираше бързо.
— Вие сте участвували активно в превземането на Бастилията, нали, гражданино?
— Мисля, че да.
В този момент една развълнувана жена от тълпата се разкрещя:
— Той беше един от най-добрите патриоти там. Защо не кажеш? Ти беше артилерист този ден и между първите, които влязоха в оная проклета крепост, когато падна. Патриоти, говоря истината!
Това беше Отмъщението, която помагаше на заседанието сред разпалените възгласи на публиката. Председателят позвъни. Но Отмъщението, което още повече се разпалваше, изписка: „Хич не ме стряска този звънец!“, за което също получи одобрителни възклицания.
— Гражданино, осведомете Трибунала какво направихте през онзи ден в Бастилията!
— Знаех — каза Дефарж, като погледна надолу към жена си, която седеше в долната част на стълбите и втренчено го гледаше. — Знаех, че затворникът, за когото говоря, е в килия сто и пет, Северната кула. Той ми беше казал. Когато правеше обувки под моите грижи, сам се наричаше така — сто и пет, Северната кула. И понеже бях артилерист този ден, решавам, че когато крепостта падне, ще отида да видя тая килия. Затворът падна. Качвам се в килията с един съгражданин, който сега е съдебен заседател, заедно с един тъмничар. Преглеждам килията много внимателно. В една дупка в комина, където имаше изваждан камък, намерих изписани листове хартия. Това е хартията. Постарах се да разуча почерка на доктор Манет от други неща, писани от него. Това е почеркът на доктор Манет. Предавам тези листа с почерка на доктор Манет в ръцете на председателя.