Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Според написаното дотук за Дементиев — как би трябвало да й олекне на редакцията от сменянето му! Но ето какво казва Дорош: „С Александър Трифонович тъкмо се разприказваш откровено — влезе в кабинета Лакшин и веднага се променя атмосферното налягане, и вече за нищо не ти се приказва.“
Новото поколение не винаги донася обновяване на формите на живота (достатъчно виждаме това по ръководството на нашата страна), наопаки: стремежът към дългогодишен път го кара да търси стабилност.
А самият критик? Променя ли се той? Да, с човека се променя и критикът, но, естествено, неизменна в него е оста на Единствено Правилния мироглед. Онова, което в ранния Лакшин се възприемаше като досадни сенки (вярата на баптиста е „наивна и безсилна“ в сравнение със селяшкия здрав разум; но и на Шухов му е „непосилно“ да обхване общото положение в селото), сега се превръща в черни ивици. Ето как той оценява ролята на насилието. Естествено било да се отбележи, че именно насилието, а не самоусъвършенстването води към исторически върхове. Разбира се, на благородните дейци не винаги им е лесно да го прилагат. Такива меки сърдечни хора като Урицки мечтателно шепнат между две екзекуции: „Лист не трепва в мрака, / пътят не кънти, / само миг почакай — / ще заспиш и ти“… Така неоспоримо се приема от критика митологичната лъжа за най-новата ни история. И в такива пропорции се схваща историята на два века. Когато Александър II дава някакво си освобождаване на селяните и други окастрени реформи (най-великите в цялата руска история), той е „либерал по принуда“, а за потушаването на полското въстание (това вече е сторено със свободна воля), осъждането на Чернишевски и неколкостотин революционери — палач, който заслужава бомбата си. Докато с Никита Хрушчов и неговия светлоносен XX конгрес, който не освободи селяните, не даде нито една освободителна последователна реформа, потуши (по принуда) Унгарското въстание и Новочеркаск, осъди хиляди и ги изпрати в лагери, не по-меки от сталинските, възобнови лютите гонения срещу религията, — е започнало великото прогресивно движение на съвременността, в което именно, без да жали сили, се влива „Новый мир“.
Понякога човек не забелязва как душевните му движения се наслагват върху неговата външност. Не забелязва и как перото му се променя. Колко дълго се готвиш, как си проправяш път към заветната статия за „Майстора и Маргарита“. Но ето — постигнато е, разрешено, можеш да пишеш — а самото перо изписва вензели от забележки за всеки случай. В интереса към Булгаков има, естествено, „елементи на сензационност“. „Речем ли да говорим за неговите слабости“ (това речем ли много придава оттенък на сладкодумие)… Та какво представлява тоя Булгаков? — „субективността на социалните му критерии и емоции забележимо стеснявала художествения му обзор“, „изобразяването на социалната конкретност е най-уязвимата страна на неговия талант“ (! — курсивът мой. Ами да, кой ни е изобразил Москва от ранно-съветските години толкова апатично и бледо като Булгаков?!…) А и от художествената страна „нищо, че не всичко (в романа) е изпипано гладко и докрай“. А и от философска: „християнската легенда“ „уж е“ реален исторически епизод. Ама нали е известно, че и у Лермонтов „Божият съд“ ни най-малко „не изразява религиозно чувство“. Е, може някой „суеверен читател“ и да се „прекръсти“ (какво мило кокетиране, създаващо у читателя благоразположено доверие). А нашата линия е „в съгласие със старата марксистка традиция…“; „комунизмът изобщо не бяга от морала, защото той е необходимо условие за крайната му победа“…
За този роман — целият в пируети на фантазията, в изблици на смях, трийсет години трагично укриван, насмалко не стъпкан — по мярка ли е написана статията? Пак подражателната старомодна мудност, околният път на преразказа, маниерната епиграфичност (като си се запасил с цитати — къде да ги денеш?), а мисли, препускащи като Воландовата конница, — няма! а разгадка на загадъчния роман — няма! Тази заплененост от нечистата сила — вече не в първа книга, и тази прилика с Гогол, вече в толкова черти и пристрастия на таланта, — откъде идват? Защо? И каква е тази удивителна трактовка на евангелската история с такова унизяване на Христос, сякаш видяна с очите на Сатаната, — това какво е целяло, как да го проумеем?