Задочни репортажи за България

Мисля, че спасението е там, където най-малко го чакаме — в самите тези производители на партийния речитатив. Защото, забележете, нито Павел Вежинов, нито Лиляна Стефанова, нито кой и да е средно интелигентен партиен литератор вярва сериозно на онова, което произвежда. Нека кажа, че и най-усърдните партийни агитатори между писателите водеха двойствен живот — на човешки същества и магнетофонни ленти. Със свършването на осемте часа (или четирите) лентата се спираше, касетката се заменяше с някаква човешка глава и се излизаше от стаята на главния редактор. Колкото и суетни да бяха, повечето от моите бивши колеги знаеха, че всичко бе да се отбие номерът. Те не го признаваха и никога нямаше да го признаят — нито пред себе си, нито на най-близките си, но то се долавяше, то беше вътре у тях. По-талантливите винаги се опитваха да направят разграничение между литературата за отбиване на номера и „нещо свястно“. Твърде популярна беше идеята, че човек по необходимост трябва да участвува в жабешкия хор, за да може след това тайно да се присъедини към красноречивото мълчание на рибите, т.е. да се опита да пише като себе си. Но това, както ще видим по-нататък, беше такава ясна самоизмама, в която някои колеги вярваха, тъй като тя им даваше двойно оправдание: за пред хората и за пред тях самите. Конфликтът между обществената, в случая партийната поръчка и собствената поръчка разтърсва всеки, който се опитва да съчетае литературното си призвание с партийното звание.

Но за ония, които нямаха призвание, работите се опростяваха — нямаше творческа драма, нямаше угризение, нямаше никакъв конфликт и цялата им литературна дейност, съвсем буквално и точно казано, беше да изразят своето ПРИЗНАНИЕ за даденото им ЗВАНИЕ. Но не само литературната им дейност, но и цялото им гражданско поведение, всичките им взаимоотношения с врагове и приятели, семейните им отношения, любовните им истории, всичко, което вършеха, трябваше по някакъв начин да декларира това признание, защото, както казах, те бяха тези, за които неумолимо важеше декларацията „Ние те направихме писател“. Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература. А тя (нека Йордан Радичков ми позволи да пародирам стила му), тя, литературата, не е нито рота войници, за да им викнеш „Хооо-дом марш!“, нито е ешелон от магарета, за да им ревнеш „Ррррр, стой!“, нито е старата капа на Иван Ефрейторов с две лица — едното за делник, другото за празник…