Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Още не мога да повярвам, че един човек може да избие осем противници, и то само за броени минути — промълви Майнала.
— Калам е бил нает в Нокътя — обясни Кенеб. — Това е рядкост. Обикновено ги взимат от деца, обучават ги…
— Обучаване? — Калам изсумтя. — Надъхване. — Вдигна очи към Майнала. — Нападането на група воини не е чак толкова невъзможно, колкото ти се струва. Когато нападателят е сам, няма кой друг да направи първия ход. Осем, десет души… е, те си представят, че трябва просто да ме обкръжат и да ме посекат. Само че кой ще тръгне пръв? Всички се колебаят, чакат да се откриеш. Моята работа е да не спирам да се движа, да затварям всяко откриване, преди да успеят да реагират. Между другото, едно отделение ветерани знае как да действа съгласувано…
— Значи извади късмет, че не бяха ветерани.
— Да, късмет си беше.
По-голямото момче, Кесен, се обади:
— Можете ли да ме научите да се бия така, сър?
Калам изпъшка.
— Предполагам, че на баща ти му се иска да ти предложи по-добър живот, момче. Боят е за хора, които са се провалили във всичко друго.
— Но боят и войниклъкът не са едно и също — каза Кенеб.
— Така е — съгласи се убиецът, усетил, че е засегнал по някакъв начин гордостта на капитана. — Войниците заслужават уважение и е вярно, че понякога се налага да се бият. Воюването означава да останеш твърд, когато дойде такъв момент. Тъй че, момко, ако искаш да се научиш да се биеш, първо се научи на войниклък.
— С други думи, слушай татко си — каза Майнала и отвърна с бърза шеговита усмивка на Калам.
След някакъв жест или поглед, който той не успя да улови, Селв стана и отведе момчетата да довършат работата по вдигането на бивака. След като се отдалечиха достатъчно, Кенеб рече:
— Ейрън е на колко, три месеца път оттук? Гуглата да ме вземе, все трябва да има някой град в ръцете на Малазан, или укрепление, което да е по-близо, ефрейтор.
— Всички вести, които чух, са лоши — отвърна Калам. — Всичко на юг оттук са племенни територии, чак до река Ватар. Убарид е близо до реката, но предполагам, че вече е завзет от Апокалипсиса на Ша’ик — твърде важно пристанище е, за да не си го подсигурят. Второ, според мен повечето племена оттук до Ейрън са тръгнали да се присъединят към Камъст Релой.
Кенеб го погледна изненадано.
— Релой?
Калам се намръщи.
— Разбойниците говореха, че е на югоизток оттук…
— По-скоро на изток, отколкото на юг. Релой преследва Юмрук Колтейн и Седма армия. Сигурно ги е помел вече, но и така да е, силите му са на изток от река Секала и му е възложено да държи точно тази територия.
— Знаете за тези неща повече от мен.
— Имахме слуги от тайтан — обясни Майнала. — Бяха верни.
— За което платиха с живота си — добави капитанът.
— В такъв случай, има ли на юг от тук армия на Апокалипсиса?
Кенеб кимна.
— Да, подготвя се за поход към Ейрън.
Убиецът се намръщи.
— Кажете ми, капитане, да сте чували някога думата „джистал“?
— Не, не е от Седемте града. Защо?
— Разбойниците говореха за „джистал в Ейрън“. Като за ашик в дупката. — Помълча малко, след което въздъхна. — Кой командва тази армия?
— Онзи кучи син Корболо Дом.
Калам присви очи.
— Но той е Юмрук…
— Беше, докато не се ожени за една местна жена, която се оказа дъщерята на последния Свещен бранител на Халаф. Стана ренегат, наложи му се да избие половината си легион — отказваха да изменят на Империята. Останалите смъкнаха имперската униформа, обявиха се за наемнически отряд и сключиха договор с Корболо. Точно този отряд ни удари в Орбал. Наричат се Легиона на Вихъра или нещо такова. — Кенеб стана, разрита огъня и разпръсна последните догарящи въглени. — Влязоха като съюзници. Не подозирахме нищо.
В тази история се криеха и други неща, усети убиецът.
— Корболо го помня — промълви Калам.
— Помислих си го. Беше заместил Уискиджак, нали?
— За известно време. След Рараку. Превъзходен тактик, но малко прекалено кръвожаден за моя вкус. За Ласийн също — точно затова го набута в Халаф.
— И вместо него издигна Дужек. — Капитанът се изсмя. — Който пък сега е обявен за изменник.
— Виж, това беше голяма несправедливост. Ще ви разправя някой ден — каза Калам и се надигна. — Трябва да тръгваме. Онези разбойници може да си имат приятели наблизо.
Усети погледа на Майнала върху себе си, докато подготвяше коня за път, и това доста го обезпокои. Мъжът починал едва преди двайсет и четири часа. Срязана котва. Калам беше непознат, взел нещата почти в свои ръце, въпреки че зет й беше по-старши по чин. За първи път от много време трябваше да си е помислила, че с него имат шанс да оцелеят. Отговорност, която никак не му харесваше. „Все пак винаги съм ценял способните жени. Само че един такъв интерес, толкова скоро след смъртта на мъжа й, е като цвете на мъртво стебло. Привлекателно, но не задълго.“ Беше способна, но ако я оставеше да продължи така, нуждите й щяха да подкопаят тази способност. „Не е добре за нея. И освен това, ако го позволя, преди всичко ще престане да е привлекателна за мен. По-добре да си остана сам. По-настрана.“