Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Очите на Калам се присвиха към главатаря. Минеше ли от другата страна на стана, явно рискуваше да получи две-три стрели от нападателите по време на схватката. „Пак войнишкият хумор, доколкото схващам.“ Но си замълча, обърна коня си след Борду и подкара до него по кривината, която щеше да заобиколи бивака на бежанците.
— Добри ли са ти хората с лъковете? — попита след малко убиецът.
— Като змии са, мекрал.
— И горе-долу със същия обхват — измърмори Калам.
— Няма да пропуснат.
— Не се съмнявам.
— Боиш ли се, мекрал? Ти, толкова едър и опасен мъж? Воин при това, без съмнение. Изненадан съм.
— Имам по-голяма изненада за теб — отвърна Калам и острието на ножа му се хлъзна през гърлото на Борду.
Плисна кръв. Главатарят на разбойниците изхъхри и главата му увисна на прерязания врат.
Убиецът прибра камата, подхвана го и го изправи на седлото с ръка на гърба му.
— Поязди още малко с мен — каза Калам, — и Седемте свети дано ти съдерат измамната душица. — „Както ще направят и с моята, като му дойде времето.“
Отпред заблещука светлината на огъня. Викове издадоха, че атаката на разбойниците е започнала. По твърдата земя затопуркаха конски копита. Калам подкара напред двата коня. Тялото на разбойника се поклащаше, главата му се бе килнала така, че ухото бе опряно на рамото.
Стигнаха склона на хълма, който от тази страна беше по-полегат и почти без препятствия. Нападателите вече се виждаха в очертанията на светлината на огъня, стрелите им звънваха и изтупваха в загърнатите с одеяла фигури, които седяха или лежаха около огнището.
По звука на стрелите Калам моментално разбра, че под одеялата няма човешки тела. Войникът беше доказал, че го бива — заложил беше капан. Убиецът се усмихна, бутна Борду към врата на коня и плесна животното по задницата. То препусна нагоре и излезе на светло.
Убиецът бързо дръпна юздите на своя кон и свърна встрани леко и безшумно.
Чу се резкият съсък от стрелба на арбалет. Един от разбойниците залитна в седлото си и се прекатури на земята. Другите спряха, явно объркани. Някаква малка торба прехвърча, падна в огъня и пръсна искри. Миг след това нощта се освети от лумналия буен пламък и разбойниците се откроиха съвсем ясно. Арбалетът изсвистя отново. Един от нападателите изкрещя и изви ръка, за да докопа металната стрела, забита в гърба му. После изстена и клюмна в седлото, а конят му застъпва объркано в кръг.
Калам успя да остане скрит, но лумналата светлина го заслепи. Той изруга под нос и се запромъква напред, с дългия нож в дясната си ръка и двуострата кама в лявата.
Чу встрани от себе си тропота от друг връхлитащ ездач. Двамата разбойници бързо извърнаха конете си да посрещнат атаката. Конят се появи и забави ход, спрян като че ли от полетялата към него стрела. На седлото нямаше никой.
Блясъкът от огнището беше намалял.
С изпънати нерви, Калам спря и се присви. Загледа как конят без ездач продължи в безцелен тръс, приближавайки се към разбойника отдясно, докато не се изравни с двамата нападатели. С плавно и изящно движение ездачът му изведнъж се появи в полезрението — жена, беше се свила встрани на стремето — и замахна към най-близкия разбойник с касапски сатър. Тежкото оръжие го улучи във врата и спря чак в прешлените.
Междувременно жената беше стъпила на седлото. Още докато разбойникът падаше, тя скочи на неговия кон, измъкна пиката от държача на седлото и мушна с нея към втория разбойник.
Той изруга и реагира на атаката й като добре обучен войник — вместо да се дръпне назад в безнадеждно усилие да избегне връхлитащото към гърдите му желязно острие, смуши коня си и се наведе настрана, та пиката да го подмине. Конят му се блъсна в другия, с гърди в хълбока. Жената ахна изненадано, загуби равновесие и падна тежко на земята.
Разбойникът скочи от седлото, като вадеше в движение тълвара.
Камата на Калам го улучи в гърлото, на три крачки от зашеметената жена. Стиснал шията си, разбойникът се смъкна на колене. Калам се приближи и нанесе убийствения удар.
— Не мърдай! — отсече рязко нечий глас зад него. — Нацелил съм те в главата. И пусни този резач на гущери. Веднага!
Убиецът сви рамене и пусна оръжието.
— От Втора армия съм. Войската на Едноръкия…
— … е на четири хиляди мили оттук.
Жената се беше съвзела. Надигна се на ръце и колене и дългата й черна коса провисна пред лицето й.
Последният разбойник издъхна с тихо изхъркване.
— От Седемте града си — каза гласът зад Калам.
— Да, но съм войник на Империята. Слушай, помисли малко. Идвах от другата страна, с главатаря им. Той умря преди конят му да го докара в лагера ви.