Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— От Кюон ли сте?
— Беше то.
„Не е от приказливите.“ Убиецът кимна към Кенеб и попита:
— Ще живее ли?
— Не знам. Бълнува насън. Припада.
— Посърнало лице, размазани думи?
— Не.
Калам отиде при коня си и хвана юздите.
— Къде отивате? — попита Майнала.
— Един от разбойниците остана да пази храната, водата и конете. Ще ни трябват и трите.
— Отиваме всички.
Калам понечи да възрази, но Майнала вдигна ръка да го спре.
— Помислете, ефрейтор. Разполагаме с конете им. Можем да яздим всички. Момчетата са се качили на седло още преди да се научат да ходят. А кой ще ни пази, докато ви няма? Какво ще стане, ако ви ранят, докато се биете с последния разбойник? — Обърна се рязко към сестра си. — Ще вдигнем Кенеб на седлото, Селв. Нали?
Тя кимна.
Убиецът въздъхна.
— Добре. Но пазача го оставете на мен.
— Разбрано. Изглежда, имате репутация, ако се съди по реакцията на Кенеб.
— Слава или известност?
— Очаквам да каже повече, като се съвземе.
„Дано да не каже. Колкото по-малко знаят за мен, толкова по-добре.“
Все още оставаше един час до изгрев-слънце, когато Калам вдигна ръка, за да спре групата си.
— Онова корито на пресъхналата река — изсъска той и посочи на хиляда крачки напред. — Стоите и чакате там. Няма да се бавя.
Измъкна от калъфа на седлото най-добрия от прибраните разбойнически лъкове и избра две от по-малко разнебитените стрели в колчана, след което се обърна към Майнала.
— Зареди го този арбалет. В случай, че нещо се обърка.
— Как ще разбера?
Убиецът сви рамене.
— С червата си. — Погледна към Кенеб. Капитанът беше преметнат през седлото, все още в безсъзнание. Лошо. Раните по главата често пъти се оказваха непредсказуеми.
— Още диша — промълви Майнала.
Калам изсумтя и подкара в тръс през равнината.
Видя блясъка на лагерния огън много преди да навлезе във високата трева покрай сухото корито. Все така немарливо. Добър знак. Гласовете, които чу обаче, не бяха добър знак. Смъкна се от коня и запълзя по корем през мократа от росата трева.
Беше пристигнала още една банда разбойници. С дарове. Калам успя да зърне неподвижните проснати тела на пет жени из стана. Всички бяха изнасилени и след това — убити. Освен пазача на Борду имаше още седем мъже, насядали около огъня. Всички въоръжени добре и с броня от щавена кожа.
Пазачът, оставен от Борду, бълваше по няколко думи на един дъх.
— … няма да морим конете. Тъй че пленниците ще вървят пеш. Две жени. Две момчета. Както казах. Борду ги мисли тия неща. И един кон, като за принц. Още малко и ще видите…
— Борду ще подари коня — изръмжи единия от новодошлите. Не беше въпрос.
— Ще го подари ами как. И едно момче отгоре. Борду е щедър командир, сър. Много щедър.
„Сър.“ Е, истински воини на Вихъра значи.
Калам заотстъпва, но след миг спря. Очите му отново се спряха на избитите жени и той изруга наум.
Нещо встрани от него изпука, почти до рамото му. Убиецът се вкочани, после бавно извърна глава. Апт се беше снишил до него, свил глава към земята, с провиснала от челюстите му слюнка. Съществото примига разбиращо.
— Най-после значи? — прошепна Калам. — Или си дошъл само да погледаш?
Демонът не му отговори. Естествено.
Убиецът зареди по-добрата от двете стрели, облиза пръсти и заглади перцата. Нямаше смисъл да обмисля нещата в подробности. Имаше да убие осем души.
Все още прикрит от високата трева, се надигна, насочи лъка и си пое дълбоко дъх. Задържа дълго и двете.
Беше точно изстрелът, който му трябваше. Стрелата прониза лявото око на командира и се заби чак до тила на черепа му, железният връх изпращя, щом се удари в костта. Главата се люшна рязко назад и късият шлем отхвърча от нея.
Калам вече се целеше за втория си изстрел, още докато тялото залиташе към земята, прегънато на две в кръста. Избра си онзи, който реагира най-бързо, едър воин с гръб към него.
Стрелата излетя малко криво, заби се в дясното рамо на воина, отклони се от плешката и продължи нагоре под ръба на шлема. Късметът на Калам отново не го подведе — мъжът залитна, срина се в огъня и издъхна веднага. Вдигна се облак искри и тялото загаси пламъците. Нощният мрак загърна сцената като черен плащ.
Убиецът пусна лъка и бързо пристъпи към викащите уплашени мъже, стиснал два ножа. Бързо избра целите си. Лявата му ръка замахна вихрено и метна първия нож. Един от воините изкрещя. Друг успя да го види, но падна още преди да е изревал.
Тримата останали воини и човекът на Борду се подготвяха за боя, отстъпвайки назад за позиция. Реакцията им даваше да се разбере, че според представата им ги е нападнало цяло отделение. Калам се възползва от паниката им, за да довърши оня, когото беше клъцнал по лицето.