Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Защо?
— Все едно. — Кълп вдигна очи към небето. — Отпуснал го е здравата.
— Усеща ни — каза Хентос Ълм. И отново се обърна към Хеборик. — Лявата ти ръка е в равновесие, така е. Отатарал и неведома за мен сила. Ако силата на мага в бурята продължи да нараства, отатарал ще надделее и ще познаеш лудостта му.
— Искам да се махне от мен — изръмжа Хеборик. — Моля те.
Хентос Ълм сви рамене и пристъпи към бившия жрец.
— Трябва да унищожим онзи, който е в небесата. След това трябва да затворим раната на Лабиринта.
— С други думи — каза Фелисин, — изглежда, не си струваш усилието, старче.
— Заклинателко на кости — попита Кълп. — Що за Лабиринт е това?
Хентос Ълм замълча, без да откъсва очи от Хеборик.
— Древен. Куралд Емурлан.
— Чувал съм за Куралд Галайн — Лабиринта на Тайст Андий.
— Това е Тайст Едур. Изненадваш ме, маг. Ти си Мийнас Рашан, което е разклонението на Куралд Емурлан, достъпно за смъртните хора. Лабиринтът, който ти използваш, е детето на това място.
Кълп се беше навъсил в гърба на Заклинателката на кости.
— Пълна глупост. Мийнас Рашан е Лабиринтът на Сянка. На Амманас и Котильон, и на Хрътките.
— Преди Сенкотрон и Котильон — отвърна му Хентос Ълм — имаше Тайст Едур. — Заклинателката на кости посегна към Хеборик. — Ще те пипна все пак.
— Добре си дошла.
Фелисин видя как тя опря сбръчканата си длан в гърдите на стареца. След миг отстъпи и му обърна гръб все едно, че не съществуваше повече за нея. Обърна се към загърнатия в меча кожа Т’лан Имасс, който й беше проговорил преди.
— Ти нямаш клан, Легана Брийд.
— Нямам клан — съгласи се той.
Жената посочи Кълп.
— Маг. Не се меси.
— Почакай! — каза Хеборик. — Какво усети в мен?
— Откъснат си от своя бог, макар че той продължава да те използва. Не виждам друг смисъл за съществуването ти.
Фелисин преглътна гадния си коментар. „Не и това.“ Раменете на Хеборик бавно се смъкнаха, сякаш бяха изтръгнали самата същина на живота му от гърдите, като парче плът, почерняло от кръв. Беше се вкопчил в нещо на живот и на смърт, а Заклинателката на кости току-що бе обявила, че това нещо е мъртво. „Свършиха ми всички неща, с които мога да го нараня. Може би това ще ме спре да се опитвам повече.“
Хентос Ълм отметна глава и започна да се разпада, прахта от съществото й се завихри в кръг. След малко се изви на спирала нагоре и бързо изчезна в ниските облаци, кипнали в небесата над тях.
Изпращя мълния — толкова близо, че ушите на Фелисин заглъхнаха от болка. Тя изкрещя и се свлече на колене. Другите бяха изпитали същото, без останалите Т’лан Имасс, които продължаваха да стоят, сковани и безразлични. „Силанда“ се разтресе. Оцапаната с кал пирамида от отсечени глави около мачтата рухна. Главите се затъркаляха и затопуркаха тежко по палубата.
При този звук Т’лан Имасс се извърнаха рязко, изведнъж извадили оръжията си.
Сред кипналите облаци изтътна гръм и въздухът отново потръпна.
Онзи, когото бяха нарекли Легана Брийд, се наведе и вдигна една от главите за дългата черна коса. Беше Тайст Андий, жена.
— Още е жива — промълви немрящият воин с нотка на изненада. — Куралд Емурлан, магията е оковала душите им в плътта.
От облаците отекна смътен крясък — звук, изпълнен с отчаяние и — в нелепо съчетание — с чувство за избавление. Облаците се разпръснаха във всички посоки, разкъсаха се на тънки снопчета. През тях лумна светлокехлибарено небе. Отишла си беше бурята, както и обезумелият чародей.
Фелисин се сниши, когато нещо прелетя покрай нея, оставяйки след себе си миризма на леш. Когато погледна нагоре, Хентос Ълм стоеше отново на палубата, с лице срещу Легана Брийд. Стояха неподвижно, въвлечени сякаш в безмълвен разговор.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка Кълп до Фелисин. Взираше се към небето с пребледняло лице и тя проследи погледа му.
Огромна черна рана, обкръжена с огненочервено и голяма колкото пълна луна, беше зейнала в кехлибареното небе. Онова, което се процеждаше от разкъсаното в тъканта на света, сякаш се прокрадваше във Фелисин през очите й, сякаш самото гледане можеше да прехвърли някаква зараза, болест, която щеше да плъзне в плътта й. „Като отровата на кръвниче.“ От гърлото й се откъсна сподавен стон и тя в паника отмести поглед.
Но Кълп продължаваше да се взира и лицето му ставаше все по-бледо, устата му беше увиснала вяло. Фелисин го сръга с лакът.
— Кълп! — Той не реагира. Тя го удари.
Изведнъж Геслер се озова до тях и закри с длан очите му.
— По дяволите, маг, престани да го гледаш!
Кълп се възпротиви, след това сведе глава и кимна.
— Хайде, пусни го — каза тя на ефрейтора.