Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Пръснете се! — изсъска един от воините. — Джелем, Ханор, вземете арбалетите…
Изчакването щеше да е самоубийство. Най-напред Калам атакува онзи, който беше поел командата. Противникът му заотстъпва отчаяно, размахвайки дивашки тълвара, но убиецът го прободе в китката с върха на камата, воинът изкрещя от болка и оръжието изхвърча от сгърчената в спазъм ръка.
Калам заби дългия нож в гърдите му, веднага след което се сниши и бързо се извъртя, избягвайки удара на пазача, оставен от Борду. Ходът беше изненадващ, защото не бе очаквал от него такъв прилив на кураж. В този момент за малко щеше да умре. Единственото, което го спаси, беше изправянето му в обхвата на часовия. Камата на Калам се заби ниско, малко под бойния колан, и по ръката му плисна кръв. Мъжът изкрещя и се преви на две, затискайки и ножа, и държащата го ръка.
Убиецът пусна оръжието и отстъпи встрани.
Последните двама воини се бяха присвили ниско и се мъчеха да заредят арбалетите. Оръжията бяха малазански и двамата се оказаха фатално невежи в боравенето със зареждащите механизми. Самият Калам можеше да зареди такова оръжие за четири секунди.
Не им остави дори и толкова, влезе им светкавично. Единият все още се мъчеше да затвори напречното лостче, но паническият страх провали усилията му и стрелата отскочи от жлеба и падна на земята. Другият изръмжа, хвърли арбалета и измъкна тълвара от ножницата, за да посрещне атаката на Калам. Имаше предимство както в обхвата, така и в тежестта на оръжието, ала и двете не му помогнаха, след като куражът изведнъж го остави и го накара да замръзне на място.
— Моля те…
Думата отнесе и последното му издихание, след като Калам отби тълвара встрани, замахна с острия като бръснач ръб на дългия нож и разпра гърлото му. Замахът продължи до пълен кръг, при който с едно странично забиване ножът разпра гърдите на другия — кожената броня, ребрата и дробовете. Задавен, воинът рухна на земята. Убиецът го довърши с последния си замах.
Освен стоновете на пазача на Борду цареше тишина. От горичката с ниски дървета на трийсет крачки по коритото на пресъхналата река се чуха първите чуруликания на птици, събудили се да посрещнат утрото. Калам се смъкна на коляно и всмука жадно сладкия прохладен въздух.
Чу стъпки на кон, спускащ се по южния бряг, обърна се и видя Майнала. Арбалетът в ръцете й сочеше от един труп към друг, докато оглеждаше поляната, след което погледна ококорена Калам.
— Преброих осем.
Все още задъхан, убиецът кимна. Изтри острието на дългия нож в телабата на последната си жертва, след което огледа ръба, преди да го прибере в канията.
Пазачът на Борду най-сетне притихна.
— Осем!
— Капитанът как е?
— Буден е. Май има треска.
— На около четиридесет крачки на изток оттук има друга поляна — рече Калам. — Предлагам през деня да лагеруваме там. Трябва да поспя.
— Да.
— Този бивак трябва да го разчистим… труповете…
— Това го остави на Селв и мен. Вече не се стъписваме от такива неща.
Убиецът изпъшка, изправи се и тръгна да си прибира оръжията. Майнала го гледаше. После каза:
— Имаше още двама.
Калам се спря над едно от телата и я погледна.
— Какво?
— Пазели са конете. Изглеждат все едно… — Замълча, след което продължи мрачно: — Разкъсани са на парчета. Едри късове… липсват. Следи от хапане.
Убиецът отново изпъшка и измърмори:
— Нямах много за ядене напоследък…
— Може да е някоя степна мечка, от кафявите стръвници. Възползвала се е от бъркотията, за да ги нападне. Чу ли цвилене на коне?
— Може. Не помня. — Вгледа се в лицето й, зачуден какво ли става зад тези почти сребристи очи.
— Имаше много писъци, но пък звукът се обърква от тези брегове. Все едно, ще трябва да мине за обяснение, не мислиш ли?
— Би могло.
— Добре. Сега ще се върна при другите. Няма да се бавим.
Обърна коня, без да използва юздите, тъй като все още държеше арбалета. Калам така и не разбра как го прави. Спомни си как се беше навела на едното стреме преди няколко часа, а и танца й по седлата. „Тази си я бива в ездата.“
Огледа осеяния с трупове и кръв бивак и изпъшка:
— Гуглата ми е свидетел, трябва да си почина.
— Калам, който яздеше с Уискиджак през Рараку… — Капитан Кенеб поклати глава и отново разбърка огъня.
Беше се стъмнило. Убиецът тъкмо се беше събудил след дългия и дълбок сън. Първият му час след такъв сън никога не беше приятен. Болежки в ставите, стари рани — годините му винаги си казваха думата, когато поспеше. Селв беше сварила силен чай. Наля му една чаша и сега Калам мълчеше и отпиваше, загледан в гаснещите пламъци.