Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Ефрейтор Калам — каза зад него Майнала.
Той се обърна.
— Какво?
— Онези жени. Мисля, че трябва да ги погребем.
Калам се поколеба, след това продължи да оглежда сбруята на коня.
— Нямаме време. Грижи се за живите, не за умрелите.
Гласът й се втвърди.
— Това правя. С нас има две момчета, на които трябва да им се напомня за почитта.
— Не сега. — Отново я погледна. — Почитта няма да им помогне, ако загинат. Виж дали всичко е готово за тръгване и се качвай на коня.
— Тук капитанът заповядва — отвърна тя пребледняла.
— На него главата му е разнебитена и продължава да си мисли, че това е разходка. Наблюдавай го, когато е с ума си — очите му се изпълват със страх. А ти искаш да го натовариш с още едно бреме. Още едно малко натоварване може да го накара да се отдръпне завинаги в главата си и тогава каква полза ще има от него? За когото и да е?
— Добре. — Тя стисна устни и му обърна гръб.
Изгледа я, докато се отдалечаваше. Селв и Кенеб стояха до конете си, достатъчно далече, за да са чули нещо, но достатъчно близо, за да разберат, че между Майнала и него се е надигнала тъмна вода. След малко се появиха и двете деца, яхнали на един кон, седемгодишното момче седеше с изправен гръб отпред, а по-малкото му братче го беше прегърнало през кръста. И двамата изглеждаха по-големи от годините си.
„Почит към живота. Разбира се. Другият урок е колко евтин може да се окаже този живот. Може би първото произлиза от второто, в който случай ще ги получат и двата.“
— Готови сме — каза хладно Майнала.
Калам се метна в седлото. Очите му обходиха усилващия се мрак. „Стой наблизо, Апт. Наблизо, но не съвсем.“
Излязоха от сухото корито и поеха през тревистия Одан, с Калам в челото. За щастие, демонът беше свенлив.
Свирепата вълна ги връхлетя откъм левия борд — гъста лепкава стена, която прескочи през перилото и се разби в палубата като тинесто свлачище. За секунди водата се отцеди от тинята и Фелисин и другите на главната палуба останаха затънали до колене във вонящата гадост. Пирамидата от отрязани глави се бе превърнала в безформена могила.
Хеборик изпълзя до нея; лицето му бе оцапано с мръсножълта като охра кал.
— Тази тиня! — изпъшка той и изплю мазната каша, напълнила устата му. — Виж какво има в нея!
Отчаяна дотолкова, че почти неспособна да реагира, тя все пак се наведе и гребна шепа.
— Пълна е със семена. И гнили растения…
— Да! Тревни семена и гниеща трева… не разбираш ли, момиче? Това тук не е морско дъно. Това е степ. Наводнена. Този Лабиринт е наводнен. Наскоро.
Тя не пожела да сподели възбудата му и изсумтя:
— Това изненада ли е? Не можеш да караш кораб през степта, нали?
Той присви очи.
— Тук има нещо, Фелисин!
Тинята около прасците й изглеждаше странно — сякаш се влачеше насам-натам, пълзеше сякаш, изпълнена с живот. Тя остави бившия жрец и загази с мъка към кърмовия мостик. Вълната не беше стигнала чак до там. Геслер и Сторми бяха на кърмата, нужни бяха и четирите им ръце, за да поддържат курса. Кълп беше близо до тях, готов да смени първия, чиито сили поддадат. А беше чакал достатъчно дълго, за да се разбере, че Геслер и Сторми водят надпревара за чест, никой от двамата не искаше да се предаде преди другия. Ухилените им лица го потвърждаваха. „Идиоти! Ще рухнат и двамата, и за магьосника ще остане сам да се оправя с руля.“
Небето над тях продължаваше да се гърчи и да мята мълнии във всички посоки. Морската повърхност упорстваше на виещия вятър, тежката като тиня вода се надигаше и издуваше, вълните сякаш не искаха да тръгнат наникъде. Обезглавените гребци продължаваха да гребат неуморно, въпреки че десетина гребла се бяха прекършили и само потрошените дръжки се надигаха и спускаха в ритъм с останалите. Барабанът продължаваше да бие, отвръщайки на небесните гръмове с отмерено и невъзмутимо търпение.
Тя стигна до стъпалата и се изкачи над калта, след което се спря изумена. Тинята се отля от кожата й като нещо живо, свлече се от краката й, за да се влее отново в мляскащата локва, покрила цялата палуба.